Мандубраций никога не беше виждал Великия мъж. Бяха го пленили като заложник по заповед на Цезар, но когато пристигна в Самаробрива, Цезар бе заминал за Италийска Галия отвъд Алпите. След това великият пълководец отиде направо в Портус Ициус, за да се прехвърли веднага в Британия. Лятото обещаваше да е горещо, добро предзнаменование за пресичането на коварния проток. Нещата обаче не бяха протекли по плана. Треверите водеха преговори с германите от другата страна на Ренус и двамата треверски магистрати, наречени вергобрети, постоянно се караха. Единият, Цингеторикс, смяташе, че е по-добре да останат под диктата на Рим, докато Индуциомар твърдеше, че докато Цезар бил в Британия, едно въстание с подкрепата на германите щяло да реши въпроса веднъж завинаги. Впоследствие се появи и самият Цезар с четири легиона, с такава бързина, каквато никой гал не беше очаквал. Въстанието така и не избухна; вергобретите бяха принудени да се помирят; Цезар взе още заложници, между които и сина на Индуциомар, и отново потегли за Портус Ициус, където обаче бе задържан от силен северозападен вятър, продължил да духа двайсет и пет дена без прекъсване. Думнорикс от племето на хедуите също създаде главоболия (за което плати с живота си), така че, когато флотата му най-после опъна платна два месеца след предвиденото, Пълководеца бе доста раздразнен.
Сега продължаваше да е в същото настроение (факт, добре известен на легатите му), но когато излезе да посрещне Мандубраций, никой не би заподозрял такова нещо, освен ако не беше от постоянното му обкръжение. Необичайно висок за римлянин, той бе със същия ръст като британеца. Беше обаче много по-строен, изключително грациозен мъж с яки прасци като на всички римляни (развиваха се при постоянните походи, както самите римляни обичаха да казват). Носеше лека кожена ризница и поличка от кожени ленти и бе окичен не с меч или кинжал, а с кървавочервения параден колан, израз на империума му. И беше рус като чистокръвен гал! Светлата му коса беше сресана напред, веждите му също бяха светли. Лицето му беше толкова обрулено и набръчкано, че наподобяваше стар пергамент. Устните му бяха сочни, чувствени и подигравателно извити, носът му — дълъг и неправилен. Всичко, което човек трябваше да знае за Цезар обаче, можеше да се прочете в очите му: много бледосини, с тънка черна ивица около зениците, с пронизващ поглед. Не бяха хладни, а по-скоро създаваха впечатлението, че притежателят им разбира всичко. И той много добре разбираше какво караше триновантите да му предлагат услугите си, даде си сметка вождът.
— Няма да те посрещна с добре дошъл в собствената ти страна, Мандубраций — заговори Цезар на добър атребатски, — но се надявам ти да ме приветстваш.
— От все сърце, Гай Юлий.
Великият мъж се изсмя, показвайки здравите си зъби:
— Не, просто Цезар. Всички ме знаят като Цезар.
В този момент Комий изведнъж се появи до него, усмихна се приятелски на Мандубраций, приближи се и го потупа по гърба. Когато Комий понечи да го целуне по устата обаче, Мандубраций се извърна леко, колкото да отклони поздрава. Червей! Римски слуга! Кученцето на Цезар. Вожд на атребатите, но предател на Галия. Все се навърташе около Цезар. Нали точно Комий беше предложил Мандубраций да бъде взет за заложник, той бе посял раздор между британските царе, за да може римлянинът да осигури скъпоценната храна за войската си.
Префектът на конницата извади малкия червен кожен калъф, който бе получил от капитана на галерата, и го подаде на Цезар така, сякаш беше дар от боговете.
— От Гай Требаций — обяви, отдаде чест и се оттегли, без да отмества поглед от очите на военачалника си.
„В името на Дагда, как само го боготворят!“ — помисли си Мандубраций. Значи, вярно бе онова, което се говореше в Самаробрива. Биха дали живота си за него. И той го знаеше, и го използваше. Защото погледна префекта в очите и се обърна към него по име. И войнът щеше запази този спомен и да го разказва на внуците си, ако доживееше да ги види. Комий обаче не обичаше Цезар. Той обичаше само себе си. Какво точно целеше Комий? Да управлява цяла Галия, когато Цезар най-сетне се завърне в Рим?
— Ще поговорим повече на вечеря, Мандубраций. Цезар вдигна малкия червен калъф за довиждане и се отдалечи към голямата кожена шатра, разположена върху едно възвишение по средата на лагера, до висок стълб, върху който се развяваше аленото знаме на Военачалника.
Обзавеждането в палатката бе малко по-различно от онова, което можеше да се види в жилището на някой нисш военен трибун: няколко сгъваеми столчета и масички и картотека с ред преградки за писма, където се оставяха най-спешните послания. До една маса седеше личният секретар на Пълководеца, Гай Фаберий, приведен над сборник ръкописи. На Цезар му беше омръзнало да държи постоянно свитъците разтворени или да ги затиска с тежести, затова вече използваше единични листа фанийска хартия, които след това се пришиваха от едната страна, така че да могат да се разлистват при четенето. Бе нарекъл това изобретение сборник и твърдеше, че хората ще четат съдържанието му с по-голямо усърдие, отколкото ако било на свитък. След това, за да улесни още повече четенето, той реши да раздели всеки лист на три колони, вместо да го изписва открай докрай. Отначало използваше тази форма на писане само в кореспонденцията си със сената, като твърдеше, че той бил сборище на полуграмотни невежи, но скоро сборниците навлязоха в цялата му документация. Все пак те не успяха да изместят напълно свитъците поради един съществен недостатък — при употреба листата често се откъсваха от шевовете и лесно се губеха.