— Прекрасно! Ще се възползваме от всичко.
Нервните нападнаха лагера пет дена след убийството на вестоносеца. Разтревожен, тъй като за това време трябваше да получи отговор, Квинт Цицерон изпрати второ писмо, но този вестоносец също бе заловен. Преди да го убият обаче, нервните го изтезаваха и научиха, че римляните усилено укрепват лагера си.
Войската се беше събрала и нападна моментално. Придвижването им бе коренно различно от стройните колони на римляните — нервните тичаха на големи скокове. Всеки воин се придружаваше от щитоносеца си, личния си роб и по едно дребно конче, натоварено с копия, ризницата му, ако имаше такава, храна, бира, карирания му в тъмнозелено и охра шал и една вълча кожа за нощувките; двамата слуги носеха личните си вещи на гръб. Нервните не познаваха никакъв строй. Най-бързите пристигаха първи, по-бавните — последни. Най-последният обаче не стигаше до битка — биваше принесен в жертва на Ез, бога на войната, и тялото му биваше увесвано на някой клон в свещената дъбова гора.
Цял ден бе нужен на нервните да се съберат около лагера. През това време римските легионери работеха усилено; стената и брустверите бяха почти готови, но шейсетте допълнителни кули все още се строяха и много хиляди заострени колове се закаляваха на сто огъня, заемащи всяко празно пространство в ограждението.
— Добре, имаме цяла нощ за подготовка — рече доволно Квинт Цицерон. — Няма да нападнат веднага. Преди това имат нужда от добра почивка.
Добрата почивка отне на нервните не повече от час. Малко след залез многохилядните им орди заляха лагера, затрупваха рововете с покрити с листа клони, използваха натруфените си с пера копия, за да се прехвърлят през стените. Римляните обаче ги чакаха. По двама придържаха дългите отбранителни копия и пробождаха нервните, щом се появяха. Други стояха върху още незавършените кули и хвърляха късите си копия със смъртоносна точност. А балистите от вътрешността на лагера засипваха многолюдната белгийска тълпа пред укрепленията с речни камъни.
Спусналият се пълен мрак доведе до спиране на атаките, но не намали бойния дух на нервните. Те беснееха и крещяха около лагера. Светлината от двайсет хиляди факли разсейваше мрака и огряваше кълчещите се силуети, голите им гърди, рошавите им като лъвски гриви коси, бляскавите им очи и зъби, сякаш хвърлящи искри. Нервните ликуваха: скачаха във въздуха, ревяха, крещяха, хвърляха факлите си и ги ловяха като жонгльори.
— Не е ли чудесно, момци? — казваше Квинт Цицерон из лагера, докато оглеждаше огньовете, трудещите се артилеристи, съблекли ризниците си, товарните животни, които пръхтяха и тропаха с копита, разтревожени от силния шум. — Не е ли чудесно? Нервните ни осигуряват светлината, необходима да завършим кулите си! Хайде, момци, не се помайвайте! Това да не ви е харемът на Сампзицерам?
Изведнъж гърбът му се вдърви, болката обхвана левия му крак и той закуца. „О, не и това! Не сега, не нов пристъп!“ Болката го поваляше с дни на легло, превръщаше го в един скимтящ парцал. „Не сега!“ Как можеше да допълзи до леглото си, след като всичко зависеше от него? Какво щеше да стане с бойния дух на войниците, ако пълководецът се огъне? Затова Квинт Цицерон стисна зъби и продължи да куцука из лагера, като от време на време събираше сили да отвори уста, да се усмихне, да се пошегува, да увери хората си колко добре се справят, да отбележи колко е хубаво, че нервните осветяват околността…
Нервиите нападаха всеки ден, запълваха рововете, опитваха се да превземат стените и всеки ден Девети легион ги отблъскваше, вадеше клоните от рововете и избиваше нервии.
Всяка нощ Квинт Цицерон пишеше ново писмо на гръцки до Цезар, намираше роб или гал, желаещ да го пренесе срещу огромна сума пари, и го изпращаше в мрака.
И всеки ден нервиите извеждаха вестоносеца на едно видно място, размахваха писмото, подскачаха и крещяха, докато куриерът бъдеше подготвен за мъчения с клещи, с ножове или с нагорещено желязо, след това млъкваха и оставяха писъците на нещастника да отекват над скованите от ужас римски редици.
— Не се поддавайте на чувствата! — повтаряше Квинт Цицерон, докато обикаляше накуцвайки войниците си. — Не доставяйте това удоволствие на тези мръсници!
И войниците му отговаряха с усмивка, махваха с ръка, осведомяваха се как е кръстът му, наричаха нервиите с имена, при чието споменаване големият му брат Цицерон би припаднал, и продължаваха да се сражават.