От месеци го молеха да се съгласи да стане диктатор. Никой друг не би могъл да се справи в насилието, безвластието, пълната липса на ред. О, и в основата на всичко това стоеше противният Публий Клодий! По-зле от паразит по кожата. Представи си само! Диктатор на Рим. Над всички закони, без каквато и да било отговорност за действията си като диктатор, след като вече престане да бъде такъв.
Помпей не се съмняваше, че ще успее да излекува този болен Рим — беше просто въпрос на добра организация, на разумни мерки, на умение да управляваш. Не, диктаторските задължения изобщо не го плашеха. Плашеше се от това, което щеше да пише в аналите на историята за диктатора, за съдбата на славата му като народен герой. Сула беше диктатор. И още го мразеха! Не че имаше някакво значение за него. Като Цезар (пак това име) той произлизаше от толкова благороден род, че нямаше за какво да се грижи. Един патриций от Корнелиите можеше да прави каквото си поиска, без да намали славата си в историческите книги на бъдещето. Дали ще го представят като чудовище или като герой, за Сула нямаше никакво значение. Имаше значение само онова, което бе сторил за Рим.
Помпей от Пиценум обаче, приличащ повече на гал, отколкото на истински римлянин, трябваше да е много, много внимателен. Не можеше да почива върху славата на патрициански предшественици. Само името му не беше достатъчно, за да бъде избран в сената. Всичко, което притежаваше, Помпей бе постигнал сам, и то в сянката на баща със значително влияние в Рим, но в същото време хулен от целия град. Не напълно „ново лице“, но все пак нито от Корнелиите, нито от Юлиите. Помпей все пак се чувстваше възнаграден. Всичките му съпруги бяха от най-добрите: Емилия Скавра — патрицианка; Муция Сцевола — от стар плебейски род и Юлия Цезарис — от най-изтъкнатите патрициански семейства. Антистия не влизаше в сметките — беше се оженил за нея само защото баща й бе съдия по дело, което Помпей не искаше да се разглежда.
Как обаче щеше да погледне на него Рим, ако склони да стане диктатор? Диктаторството бе старо решение на административните проблеми, измислено отначало, за да бъдат освободени действащите консули във време на военна криза, и всички мъже, заемали този пост в миналото, бяха главно патриции. Законната продължителност на службата бе шест месеца (периода на една военна кампания в миналото), макар че Сула беше останал две години и половина и не беше дошъл, за да замести консулите. Бе принудил сената да го назначи, след това проведе избори за подчинени на него консули.
Пък и нямаше практика сенатът да определя диктатор заради обществени кризи; затова беше измислен сенатус консултум де република дефенденда, когато Гай Гракх бе опитал да узурпира държавната власт във форума вместо на бойното поле. Цицерон му беше дал по-лесно име, сенатус консултум ултимум. Тази мярка бе за предпочитане от избирането на диктатор, защото така властта не се даваше в ръцете на един-единствен човек. Защото проблемът с диктаторите беше, че поради абсолютната ненаказуемост заради действия по време на управлението си те не носеха никаква отговорност за някои мерки, предприети срещу неудобни колеги сенатори.
О, защо народът му пусна тази муха за диктатурата? Тази идея се лансираше от години и макар че преди Калвин и Месала Руф най-после да бъдат избрани за консули миналия квинктил, я беше отхвърлял категорично, той не забравяше, че предложението е направено. А сега бе подновено и мисълта за неограничената власт не преставаше да го блазни. Беше измъкнал толкова вкусни хапки от зъбите на ожесточената ултраконсервативна сенатска опозиция, защо да не вземе и тази? Най-голямата. Той обаче бе Помпей от Пиценум и приличаше повече на гал, отколкото на римлянин.
Непримиримите привърженици на мос майорум бяха твърдо против такава идея — Катон, Бибул, Луций Ахенобарб, Метел Сципион, старият Курион, Месала Нигер, всичките Клавдии Марцелии, всички Лентули. Невероятно. Толкова влиятелни, макар че никой от тях не можеше да претендира да стане първи мъж в Рим, какъвто беше Помпей от Пиценум.
Да приеме ли? Можеше ли да приеме? Щеше ли да бъде това съдбовна грешка или лавровият венец, който да увенчае една забележителна кариера?
За тези неща той размишляваше в залата, твърде обширна, за да бъде наречена спалня. Тук бе огромното, безупречно полирано сребърно огледало, което си беше купил след смъртта на Юлия с надеждата да зърне лицето й върху блестящата му повърхност. Така и не успя. Сега, докато крачеше напред-назад, той мерна собственото си отражение, видя образа си. Спря, втренчи се в него, поплака. Заради Юлия той се беше постарал да остане Помпей на мечтите й — строен, гъвкав. И може би дори не се беше поглеждал до този момент.