— Мили Питърсън ли зърнах преди малко? — попита Кейт и хвърли поглед към лицето на дъщеря си.
— Да — отвърна мрачно Фиона.
— Боже, изобщо не се свени да се перчи пред хората, нали? Много арогантно момиче.
Фиона се разведри малко.
— Така ли мислиш, мамо?
— Да. Хайде да вървим, искам се прибера у дома…
Гласът на майка ѝ заглъхна, докато тя вървеше забързано към следващата сергия, и Фиона дочу гласа на Джо, който беше започнал отново да хвали стоката си, да се издига сред общата врява. Звучеше по-бодър отвсякога. Тя се обърна да го погледне.
Той ѝ се усмихна и макар че стоеше в сянка, Фиона се почувства така, сякаш слънцето я е огряло отново.
— Това прекрасно зеле… — нареждаше той. — Обикновено бих поискал три пенса за нещо с такова качество, но тази вечер е безплатно! Точно така, безплатно за най-красивото момиче на пазара. А, ето я и нея! — Той хвърли зелката към Фиона. Тя я хвана. — О, момичета! — Той се засмя и поклати глава. — Какво бих могъл да кажа? Тя открадна зелето и сърцето ми, но ако не ме иска, ще взема теб, драга — заяви той и намигна на една клиентка, която беше поне на седемдесет и почти беззъба.
— И аз ще те взема, момче! — извика в отговор старицата. — Но си задръж зелето. Предпочитам краставица! — Всички жени пред сергията на семейство Бристоу се разсмяха гръмко и родителите на Джо за пореден път увиваха стока бързо, колкото можеха.
Най-красивото момиче на пазара! Фиона се беше усмихнала широко. Каква глупачка беше да ревнува от Мили. Джо беше неин и само неин. Махна му на сбогуване и затича, за да настигне майка си. Отново се чувстваше щастлива и уверена в себе си. Емоциите ѝ се бяха разбушували, но после бяха стихнали и сега бяха напълно забравени.
Щастието на Фиона със сигурност щеше да помръкне, ако се беше задържала пред сергията на Бристоу само още няколко секунди. В мига когато се отдалечи, за да настигне майка си, Мили се появи отново, този път с баща си под ръка. Подръпна ръкава му и посочи към Джо, сякаш му показваше нещо на витрината на магазин, нещо което настояваше да притежава. Но вниманието на Томи Питърсън нямаше нужда да бъде насочвано към Джо от друг. Зоркият му поглед вече го беше забелязал и той одобряваше бързината, с която младежът умееше да пласира стоката си. За първи път тази вечер Томи се усмихна. Колко права се оказа дъщеря му; той беше момче с бъдеще.
Глава 2
— Пет пенса, за да се пребивате от робски труд, момчета — заяви Пади Финеган и удари с чашата си в бара. — Без заплащане за извънредното време. А сега задържат и допълнителните ни пари.
— Проклетият Бъртън няма такова право — допълни Шейн Патерсън, който работеше заедно с Пади. — Къран обеща, че ако разтоварим кораба до пет следобед, ще ни дадат допълнителни пари. Свършихме в четири, а те казаха, че няма да платят.
— Не може да постъпва така — съгласи се Мат Уилямс, друг работещ заедно с тях.
— Но го направи — отбеляза Пади, припомняйки си гнева, крясъците и ругатните, когато управителят им съобщи, че обещанието за допълнително заплащане — премия за бързо разтоварване — е било отменено.
Вратата на кръчмата се отвори. Всички погледи се приковаха във входа. „Лъвът” беше опасно място за посещения тази вечер. Бен Тилет, основателят на профсъюза, говореше и всеки мъж в заведението излагаше на риск своята работа с присъствието си. Новодошлият беше Дейви O’Нийл, друг докер от Оливърс Уорф. Пади се изненада да го види. Дейви беше дал ясно да се разбере, че не желае да има нищо общо с профсъюза. Макар и млад, той вече имаше три малки деца. Единственото, което успяваше да си позволи, бе да ги нахрани и се ужасяваше, че може да изгуби работата си.
— Здравей, Дейви, приятелю! — викна Пади и му махна.
Дейви, слаб мъж с пясъчноруса коса и угрижено лице, поздрави всички.
— Маги, една бира за мен и една за приятеля ми — поръча Пади на барманката, като неволно блъсна мъжа вдясно от себе си и събори чашата му. Извини се за разлятата бира и му предложи да му поръча нова халба, но мъжът поклати глава.
— Нищо не е станало — каза.
Покритите с дебел слой гъста пяна халби пристигнаха и барманката отброи дължимото от купчината монети на бар-плота. Дейви запротестира, но Пади го убеди.
— Какво те води тук? — попита. — Мислех, че искаш да стоиш настрана.
— Исках до днес. Докато Къран не ни обра — обясни Дейви. — Реших, че няма да е зле да дойда и да чуя какво има да каже Тилет. Не че ще се присъединя, но ще го изслушам. Не знам на кого да вярвам. Профсъюзът твърди, че ще ни уреди шест пенса на час, но Бъртън заявява, че ще ни уволни, ако се присъединим. Ако си изгубя работата, с мен е свършено. Лизи, най-малката ми, пак е болна. Слаби бели дробове. Не мога да си позволя лекарства. Жена ми прави каквото може, приготвя ѝ лапи, но това не стига и горкото дете плаче…