Дейви замълча; не спираше да стяга и отпуска челюстта си.
— Не е нужно да обясняваш, приятелю. Всички сме в една и съща лодка — отговори му Пади.
— Да — намеси се Мат, — с дупка на дъното. Нали днес чу Къран.
Пади си припомни лекцията, която им беше изнесъл управителят им по-рано.
— Мислете за семействата си, момчета. Само вижте какъв риск поемате — беше казал.
— Точно за тях мислим — беше се опълчил той. — Доникъде няма да стигнем, ако не отстояваме позициите си. Наясно сме, че Бъртън води преговори с банки, Къран. Търси пари, за да разрасне „Бъртън Тий”. Предай му, че „Бъртън Тий” сме ние и ако желае да прави подобрения, би могъл да започне с нашите надници.
— Момчета, момчета — беше отвърнал Къран. — Бъртън никога няма да допусне да му извивате ръцете. Откажете се от тази история с профсъюза.
— Чух го, Дейви — върна се Пади към настоящето. — Това са само приказки. В момент е на разрастване на фирмата. Един приятел, който работи на търговете за чай, твърди, че бил намислил да купи цяла плантация в Индия. Казва, че се канел да заложи фабриката, за да успее да плати. Повярвай ми, ако някой е уплашен, това е той. Бои се, че ще се обединим и ще му измъкнем допълнително пени и затова заплашва да ни уволни. Но се замисли за минута… Ами ако всички се присъединим? Всички мъже от пристанището, всички мъже от Уопинг. Тогава не би могъл да ни уволни. С кого ще ни замени? Всички мъже ще са част от профсъюза, а никой от неговите членове не би приел работата. Именно заради това трябва да се включим.
— Не знам — каза Дейви. — Да слушам е едно, а да се присъединя — съвсем друго.
— Добре тогава — отвърна Пади и огледа всеки от приятелите си поотделно. — Ето какво ще сторим. Ще изслушаме човека. Той е като нас. Знае срещу какво сме изправени. Ако не ни хареса казаното от него, здраве да е. Ако пък ни допадне, тогава ще си спечели четирима нови членове.
Всички се съгласиха. Шейн каза, че ще потърси маса; Мат и Дейви го последваха. Пади поръча нова бира. Докато барманката пълнеше чашата му, той хвърли поглед към джобния си часовник. Седем и половина. Събранието трябваше да е започнало преди половин час. Къде беше Тилет? Той се озърна из кръчмата, но не видя никого, за когото да предполага, че би могъл да е лидерът на профсъюза. Той беше виждал единствено рисуваните му портрети във вестника, а човек не би разпознал сам себе си на тях.
— Мисля, че убедихте приятелите си да се присъединят — отбеляза мъжът вдясно, онзи, когото беше сръчкал по-рано. Пади се обърна. Беше по-млад от него, гладко избръснат, със сериозно изражение на лицето. Носеше груби дрехи като на докер. — Вие ли отговаряте тук?
Пади се засмя.
— Да отговарям ли? Не, никой не отговоря за нищо. Това е част от проблема. Трудът ни би трябвало да е организиран. Тук в Уопинг обаче не е.
— А не би трябвало да е така. Нямаше как да не дочуя. Добър оратор сте. Умеете да убеждавате. Явно наистина вярвате в профсъюза.
— Така е, вярвам. От тук ли сте?
— Роден съм на юг. В Бристоу.
— Ако работехте в Уопинг, щяхте да разберете какво значи профсъюзът за нас. Това е единствената ни надежда за прилично заплащане и честно отношение. Вижте онзи старец там — каза и посочи към далечния ъгъл. — Прекарал е целия си живот да разтоварва кораби, а после отгоре му се стовари сандък. Счупи му главата. Човекът стана невменяем. Управителят го изхвърли, като че е боклук. Виждате ли онзи до огъня? Наранил си гърба на Мароко Уорф. Повече не можел да работи. Пет деца. Не получил и едно пени компенсация. Децата били така изгладнели, че накрая жена му отишла с тях в приюта, дето им дават работа… — Пади замълча за миг, развълнуван, а очите му блестяха от гняв. — Съсипват ни от бъхтене. Десет до дванайсет часа на ден без значение какво е времето. Не биха очаквали такова нещо от животно, но го правят с хората. И какво получаваме в замяна? Нищо.
— Ами другите? Те по същия начин ли се чувстват? Имат ли кураж за борба?
Пади настръхна.
— Имат кураж, приятелю, при това много. Но са били тъпкани толкова дълго, че може да им отнеме време да го намерят отново. Ако можехте да видите какво понасят тези мъже… — Гласът му пресекна. — Имат кураж — завърши тихо най-накрая.