— Ами вие…
— Определено, но ми се струва, че задавате твърде много въпроси — сряза го той, внезапно станал подозрителен. Собствениците на докове плащаха добре за информация във връзка с профсъюза. — Как ви е името?
— Тилет. Бенджамин Тилет — отвърна мъжът и протегна ръка. — Ами вашето?
Пади стоеше с широко отворени очи.
— О, боже! — запелтечи. — Онзи Бен Тилет?
— Така ми се струва.
— Искате да кажете, че през цялото това време съм ви убеждавал в собствените ви идеи? Съжалявам.
Тилет се засмя сърдечно.
— Съжалявате? За какво? Профсъюзът е любимата ми тема. Допадна ми да ви слушам. Имате много за казване и го представяте добре. Така и не разбрах името ви.
— Финеган. Пади Финеган.
— Чуй ме, Пади — каза Тилет. — Трябва да започвам събранието, но онова, което каза по-рано, беше съвсем вярно; много сме неорганизирани. Имаме нужда от лидери на местно ниво. Хора, които ще съумеят да вдъхновят приятелите си, да поддържат духа им висок, когато нещата се утежнят. Какво мислиш?
— Кой? Аз?
— Да.
— Аз… Не знам. Никога не съм ръководил когото и да било. Не бих имал представа как.
— Би имал. Вече имаш — успокои го Тилет. Допи бирата си и остави чашата на бара. — По-рано, когато приятелите ти се колебаеха, ти ги помоли да помислят по въпроса. Сега аз те моля да сториш същото. Поне толкова ще направиш, нали?
— Да — отговори смаяно Пади.
— Добре. Ще се видим после. — Той се запридвижва през тълпата.
Това се казва изненада, помисли си. Трябваше да признае, че беше трогнат и поласкан, задето Тилет го помоли да води останалите. Но да е поласкан бе едно, а да го изпълни — съвсем друго. Способен ли беше да се справи? Искал ли го беше някога?
— Братя докери… — разнесе се гласът на Тилет.
Възпламени обстановката, като разказа на всички за отмененото допълнително заплащане за работещите на Оливър Уорф, после премина на намаляването на надниците в склада за чай на Кътлър Стрийт. При напрежение, повишено до крайност, описа нищетата и липсата на права на работещите по доковете, а после обруга отговорните за това положение. Всички мълчаха. Мъжете държаха халбите си или ги бяха зарязали някъде. Говорещият тихо сериозен човек се беше превърнал в подстрекател.
Докато Тилет хулеше врага, Пади обмисляше молбата му. Чудеше се какво да направи. Огледа лицата на присъстващите мъже, които работеха на доковете, лица, наподобяващи наковални, загрубели от постоянните удари на живота. Обикновено тъмната силна бира заличаваше грижите от тези лица. Халба след халба. Караше ги да забравят за крещящия управител, тъжния поглед на жените им, недохранените деца и постоянното мъчително осъзнаване на факта, че без значение колко усърдно се трудят, винаги ще останат докери и ще живеят в постоянен недоимък — недостатъчно въглища в коша, недостатъчно месо на масата. Но тази вечер нещо друго беше успяло да озари тези лица — надежда. Тилет ги беше накарал да видят възможност за победа.
Пади се замисли за семейството си. Предоставяше му се възможност да се бори за тях от предните редици. За повече пари, но и за нещо по-значително. За промяна, за право на глас. Докерите никога не бяха притежавали такова нещо преди. Ако не уважеше искането на Тилет, как би могъл да се помири със себе си, че не е направил най-доброто за децата си?
Сред мъжете избухнаха възгласи на одобрение; аплодираха го. Пади погледна към Тилет, който пламтеше с вътрешен огън, докато говореше пред публиката си, и видя, че този огън рефлектира в лицата на наблюдаващото го множество. Всякакво съмнение се изпари. Когато Тилет дойдеше при него, за да получи отговор, знаеше какво ще му каже.
„Предай се, Джак Дуган, защото си сам срещу трима!
Стори го в името на кралицата или ще загинеш мърцина…“
Фиона се събуди внезапно от нечие пеене. Носеше се иззад къщата. Отвори очи. Помещението беше тъмно. Чарли и Шийми спяха; чуваше равномерното им дишане. Посред нощ е, помисли си с все още заспало съзнание. Защо ли татко се беше разпял в нужника?
Изправи се до седнало положение, като търсеше опипом лампата и кибрита. Пръстите ѝ бяха непохватни и се наложиха няколко драсвания по кутията, преди да пламне клечката. Пламъкът на лампата осветяваше съвсем леко малката стая, която служеше като дневна през деня и като място за спане за нея, Чарли и Шийми през нощта. Тя дръпна импровизираната завеса — стар чаршаф, висящ на парче канап, — която я отделяше от братята ѝ, и се запъти към кухнята.
Измъкна Джак пищовите си от колана и гордо ги размаха над глава…