— Разбира се, че можеш. Ще се зарадва. Вероятно ще ти отговори в двайсет страници. Обича да се разпростира.
— Ще спестя няколко пени за хартия и марки… — каза Фиона, прозявайки се, а гласът ѝ заглъхна.
Само преди минути стремежът ѝ да вкара баща си вътре, преди да е събудил цялата улица, я беше накарал да се почувства съвсем будна. Но сега, докато седеше пред камината, затоплена вътрешно и външно, тя отново изпита умора. Ако не си легнеше скоро, щеше да е напълно изтощена, когато майка ѝ станеше, за да посети сутрешната литургия и да събуди останалите членове на семейството за работа.
Майка ѝ ходеше на църква почти всяка сутрин от седмицата, а Шийми и Айлийн я придружаваха. Баща ѝ не го правеше никога. Дори в неделя, когато тя и Чарли също отиваха. Не криеше ненавистта си към църквата като цяло. Дори не беше присъствал на кръщенетата им. Беше се наложило чичо им Роди да присъства вместо него. Чудеше се как майка им го беше придумала да се появи за сватбата им.
— Татко? — повика го сънено Фиона, докато навиваше кичур коса около пръста си.
— Аха — отговори Пади с пълна уста.
— Защо никога не идваш с нас на църква?
Пади преглътна. Взря се в жаравата.
— Доста труден въпрос. Бих могъл да кажа, че никога не ми е допадала идеята група дъртаци облечени в рокли да ми нареждат какво да правя или как да го правя, но има и нещо друго. Нещо, което не съм казвал нито на теб, нито на брат ти.
Фиона погледна баща си с изненада и леко безпокойство.
— Нали знаеш, че като млади с чичо ти Майкъл живеехме в Дъблин? И че сме отгледани от сестрата на майка ни, леля Иви?
Тя кимна. Беше ѝ известно, че баща ѝ е изгубил родителите си като малък. Майка му беше починала по време на раждане, а скоро след това я беше последвал и баща му. „От какво умря?” — беше попитала веднъж. „От мъка” — беше отвърнал баща ѝ. Той не говореше много за родителите си. Винаги беше приемала, че явно е бил твърде малък, за да ги помни.
— Е — продължи той, — преди да заминем за Дъблин с Майкъл, с майка ни и баща ни живеехме в една малка ферма в Скибърийн. В окръг Корк, близо до морето.
Фиона слушаше с широко отворени очи, изпълнена с любопитство. Беше познавала родителите на майка си, преди да умрат, но не знаеше нищо за тези от страна на баща си.
— Майка и татко са се оженили през петдесетте години — обясни, докато отпиваше от чая си. — Една година след последното голямо попарване на реколтата картофи. Баща ми искал да се оженят по-скоро, но не могли заради глада. Толкова тежко е било по онова време… Чувала си много разкази, Фиона, но наистина е било трудно човек да изхрани дори себе си, а какво остава да подсигури семейство. И двамата са изпатили тежко, загубили близки хора. Баща ми често казваше, че е успял да преживее само защото го е крепяла надеждата, че ще се ожени за майка ми.
Пади остави чашата си настрана и се наведе напред на стола, като опря лакти в коленете си. Подобие на тъжна усмивка накара ъгълчетата на устата му да трепнат и сбръчка леко кожата около очите му.
— Той беше луд по нея. Обожаваше я. Познаваха се от деца. Все ѝ носеше разни неща. Дребни неща. Диви теменужки през пролетта и празни черупки от яйцата на синя червеношийка. Гладки камъчета от брега и птичи гнезда. Нямаше никакви пари. Тези неща не струваха нищо, но за майка ми бяха безценни. Пазеше всичко, подарено ѝ от него. Майка ми и баща ми се трудеха усърдно заедно. И двамата знаеха що е глад и искаха да са сигурни, че вече няма да ги спохожда. Аз бях първото им дете. После се появи Майкъл. Аз бях на четири, когато се роди. Когато бях на шест, майка ми забременя отново. Чувстваше се зле през по-голямата част от бременността. Помня го, макар да бях малко момче.
Докато Пади говореше за детството си, лицето му започна да се променя. Спомените от миналото засенчиха донякъде тъжната и донякъде весела усмивка; очите му потъмняха и плитките бръчки, набраздяващи бузите и челото му, изведнъж станаха по-дълбоки.
— Когато ѝ дойде времето, баща ми отиде да повика акушерката. Остави ме да се грижа за майка ми и брат ми. Докато го нямаше, майка ми се влоши много. Гърчеше се и стискаше ръбовете на леглото. И полагаше всички усилия да не вика. Аз се стараех да ѝ помогна, като тичах навън, мокрех носните кърпи на татко на помпата за вода и ги притисках към челото ѝ.