— Когато най-накрая акушерката се появи, само хвърли един поглед към майка ми и каза на татко да тича за свещеника. Той не искаше да я оставя. Не помръдваше, докато накрая жената не му викна:
— Върви! Тръгвай за бога! Нужен ѝ е свещеник!
Разстоянието не беше голямо и не след дълго той се върна с отец Макмаан. Той беше висок и върлинест мъж. Двамата с Майкъл седяхме до кухненската маса; акушерката ни беше прогонила от спалнята. Баща ми и свещеникът влязоха вътре, но тя прогони и баща ми. Той дойде в кухнята и седна пред огъня, не помръдваше, просто седеше там и се взираше в пламъците.
Също като теб, татко, помисли си Фиона, а сърцето ѝ се късаше заради баща ѝ, заради това как седеше с прегърбени рамене и ръце, сключени пред себе си.
— Аз седях най-близо до спалнята и ги чувах. Акушерката, името ѝ беше госпожа Райли, и свещеникът. Тя му обясняваше, че майка ми е изгубила прекалено много кръв, че е твърде слаба, че могат да оживеят или тя, или бебето.
— Спасете бебето — нареди ѝ свещеникът.
— Но, отче — чух я да казва, — тя има две други деца, които се нуждаят от грижи, а също и мъж. Едва ли бихте искали…
— Чухте ме, госпожо Райли — настоя той. — Бебето не е кръстено. Застрашавате безсмъртната му душа и своята собствена, като се бавите.
Госпожа Райли извади бебето от нея. Само бог знае как. Бедното малко създание едва издаваше звук. Няколко минути по-късно подуших свещи и чух свещеника да мърмори на латински. И баща ми го чу. Втурна се в спалнята. Аз го последвах и видях как избута свещеника на една страна, пое майка ми в обятията си и я прегърна като малко дете, като тананикаше и шепнеше нежно, докато тя се разделяше с живота… — Гласът на Пади заглъхна; той преглътна тежко. — Бебето беше кръстено Шон Джоузеф на баща ми. Свещеникът избра името. Един час по-късно и то си отиде. Баща ми остана при майка за много дълго. Здрачаваше се, когато най-накрая я остави. Свещеникът беше отишъл у съседите, за да получи вечеря и да помоли госпожа Макгуайър да се погрижи да нас. Госпожа Райли подготвяше тялото на бебето. Баща ми си облече работното палто и ми поръча да се погрижа за брат си. Беше ужасяващо тих. Може би, ако беше беснял, ридал или трошил мебели, щеше някак да се отърве от мъката, която го съсипваше. Но той не можеше да го направи. Видях очите му. Бяха като мъртви. Там вече нямаше светлина, нито надежда.
Пади замълча за кратко, а после продължи:
— Обясни на госпожа Райли, че отива да нагледа животните, но така и не се върна. Когато се стъмни, тя отиде да го потърси в обора. Животните били нахранени и напоени, но него го нямало. Тичешком през полето отиде да повика отец Макмаан и господин Макгуайър да го потърсят. Намериха го рано на следващата сутрин. В основата на едни скали, където с майка ми ходели да се разхождат, преди да се оженят. Гръбнакът му бил счупен, а вълните се плискали около разцепената му глава.
С помрачнял поглед Пади взе чашата си и отпи.
Чаят сигурно вече е изстинал, помисли си Фиона. Трябва да му сипя топъл. Да му отрежа нова филия хляб. Не направи нито едно от двете.
— Свещеникът изпрати да доведат леля ни от Дъблин, а до пристигането ѝ два дни по-късно останахме у семейство Макгуайър.
Погребението на майка ми и бебето се състоя в деня, когато тя дойде. Помня го толкова ясно. Справих се с всичко, с отворения ковчег, със службата, гледах как спускат майка ми в земята с малкото ми братче, положено в дървен сандък до нея. Не пророних и сълза в двора на църквата. Мислех си… — промълви, като се засмя внезапно. — Мислех си, че може и да ме виждат, а ми се щеше да се държа смело, та да се гордеят с мен.
— На следващия ден свещеникът устрои погребение за баща ми, ако може да се нарече така. Гледах как го закопаха сред копривата до скалата, от която беше скочил. И в този момент, боже, сълзите започнаха да се леят от очите ми, момиче. Стоях там и ридаех, смаян защо не го полагат в земята до майка ми, където му беше мястото. Заедно с Шон Джоузеф. Не разбирах. Никой не ми обясни, че свещеникът не би допуснал в църковния двор да бъде погребан самоубиец. Всичко, за което успявах да мисля, беше, че е там съвсем сам, с никого за компания освен вълните. Толкова студено… толкова самотно… без майка ми до него.
От изпълнените с болка очи на Пади се откъснаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите му. Той наведе глава и зарида.
— О, тате… — проплака Фиона, като едва сдържаше собствените си сълзи. Коленичи до него и облегна глава на рамото му. — Не плачи… — прошепна. — Не плачи…