— Проклетият свещеник нямаше право да постъпва така. Никакво право — произнесе дрезгаво. — Животът им заедно беше свещен, много по-свещен от всяко нещо в цялата глупава църква на този мръсник.
Сърцето на Фиона се свиваше от мъка заради онова малко момче, нейния баща. Никога не беше виждала баща си да плаче, не и така. Очите му се бяха пълнили със сълзи по време на дългите мъчителни раждания на Айлийн и Шийми. Сега разбираше защо. И ѝ стана ясно защо докато майка ѝ раждаше, той не отиваше в кръчмата, както правеха другите бащи.
Пади вдигна глава. Обърса очи с опакото на дланта си и каза:
— Прости ми, Фий. Явно бирата ме кара да се държа глупаво.
— Няма нищо — успокои го Фиона, облекчена, че е спрял да ридае.
Тя седна обратно на мястото си.
— Виж, Фиона, причината, по която ти разказвам това, е, че по-късно, докато си мислех за всичко случило се, осъзнах, че майка ми и баща ми можеха да живеят, ако не беше онзи свещеник. Ако не беше наредил на акушерката да спаси бебето вместо майка ми, тя можеше и да оживее, а баща ми не би сторил каквото стори. И до ден-днешен го мисля. И по тази причина не ходя на църква.
Фиона кимна, осмисляйки всичко, казано ѝ от баща ѝ.
— Това, разбира се, не звучи приемливо за майка ти — добави Пади и погледна най-голямата си дъщеря право в очите. — И може би ще е добра идея да запазиш този разговор за себе си. Църквата значи много за нея.
— О, да, тате. — Определено щеше да го запази за себе си. Майка ѝ беше много набожна, никога не пропускаше служба и редеше молитви сутрин и вечер. Вярваше, че свещениците не подлежат на критика, че разнасят божието слово и че са негови специални пратеници. Фиона никога не беше подлагала това на съмнение, също както не би го сторила с небето, слънцето или съществуването на Бог.
— Татко… — започна колебливо тя. Беше ѝ хрумнала плашеща мисъл.
— Да, Фий?
— Макар да не харесваш свещениците или църквата, ти вярваш в Бог, нали?
Пади помисли над отговора си и накрая каза:
— Знаеш ли в какво вярвам, момичето ми? Вярвам, че от килограм и половина месо се получава много добра яхния. — Той се подсмихна на озадачената ѝ физиономия. — Също така вярвам, че ти е време за лягане, миличка. Утре ще вземеш да заспиш по време на работа. Върви, аз ще разчистя съдовете от чая.
Фиона не искаше да си ляга, щеше ѝ се да остане и да накара баща си да обясни какво имаше предвид, като спомена за този килограм и половина месо, но той вече беше хванал чайника, а освен това изглеждаше прекалено уморен, за да продължи да говори. Целуна го за лека нощ и се върна в леглото.
Бързо заспа, но не спа добре. Мяташе се и се въртеше, тормозена от един и същи сън, в който тичаше към църквата „Свети Патрик”, защото закъсняваше за службата. Когато стигна, установи, че вратите са заключени. Заобиколи сградата, като крещеше към прозорците с надеждата да успее да влезе. Върна се обратно пред вратите и започна да блъска с юмруци, докато ръцете ѝ не започнаха да кървят. Внезапно те се отвориха и отвътре се показа отец Дийгън с голям метален казан в ръце. Тя бръкна в джоба на полата си, извади броеница и му я даде. Той ѝ подаде казана, а после се дръпна назад и заключи вратата след себе си. Казанът беше тежък; костваше ѝ цялата ѝ сила да го носи надолу по стълбите. Стигнала до основата им, тя го постави на земята и вдигна капака. Облъхна я облак пара, която имаше дъх на агнешко, моркови и картофи. Казанът беше пълен с яхния.
Глава 3
Над Хай Стрийт се стелеше гъста мъгла, която караше хвърляната от газените лампи светлина да изглежда по-бледа. Дейви O’Нийл последва Томас Къран в района на Оливърс Уорф. В нощ като тази беше опасно да се правят разходки сред доковете; една погрешна стъпка и човек можеше да падне в реката, без никой да чуе и звук, но той беше склонен да поеме риска. Управителят имаше работа за него, нещо странично. Пренасянето на крадена стока несъмнено. Не беше нещо, в което се радваше да се замесва, но нямаше избор. Лизи беше болна и парите му трябваха.
Къран затвори страничната врата към улицата и заопипва за фенер. Блясъкът му освети пътека сред дървените сандъци за чай по посока на вратите към водата. Озовал се отново навън, Дейви забеляза, че мъглата е покрила Темза напълно, поглъщайки и част от дока. Почуди се как някой изобщо ще успее да укрие Оливърс Уорф в този мрак, а какво остава да докара кораб и да разтовари. Остана смълчан за няколко секунди в очакване Къран да му каже какво да прави, но управителят не каза нито дума. Просто запали цигара и се облегна на вратата. Докато го наблюдаваше, Дейви осъзна, че ако по някаква причина пожелаеше да мине през тази врата, не би могъл да го стори — не и както беше преградена по този начин. Тази мисъл го направи неспокоен.