— Кажи му, момче — настоя. — Не бъди глупак. Какво те е грижа за тях, Дейви? Не са тук, че да ти помогнат.
Дейви затвори очи. Не това. Само не това. Искаше да говори. Желаеше да спаси живота си, но не можеше да вкара приятелите си в беда. Бъртън щеше да им стори същото, каквото беше сторил на него. Стисна зъби в очакване на следващото рязко движение на ножа нагоре и на болката, но такава не последва. Отвори очи. Бъртън се беше отдалечил. Вече не държеше нож. Когато видя, че Дейви го гледа, кимна към Къран. Дейви се сви надалече от него решавайки, че това е знак да го довърши, но Къран просто му подаде пощенски плик.
— Отвори го — нареди Бъртън.
Той изпълни нареждането. Вътре имаше банкнота от десет лири.
— Би трябвало да помогне за сметките на Елизабет при лекаря.
— Откъде… Откъде знаете?
— Работата ми е да знам. Наясно съм, че си женен за красива жена на име Сара. Имаш син Том на четири години. Дъщеря Мери, която е на три. Елизабет е на малко повече от година. Прекрасно семейство. Всеки мъж трябва да се грижи за такова семейство. Погрижи се да не им се случва нищо.
Дейви се втрещи. Ненавистта заглуши болката, гнева и страха. Беше както в сърцето му, така и на лицето. Знаеше, че Бъртън я вижда, но не го беше грижа. Бъртън го държеше. Ако не му предоставеше, каквото искаше, семейството му би платило за това. Би пожертвал себе си, но не и тях. И този човек беше наясно с това.
— Шейн Патерсън… — започна. — Мат Уилямс… Роби Лорънс… Джон Пул…
Когато завърши да изрежда имената, Бъртън попита:
— Кой отговаря?
Дейви се поколеба.
— Никой. Още никой не е посочен… Не са…
— Кой отговаря, господин О’Нийл?
— Патрик Финеган.
— Много добре. Продължавай да посещаваш събранията и дръж господин Къран в течение. Ако го правиш, ще откриеш жестове на признателност в плика си с надниците. Не изпълняваш ли или ако си достатъчно глупав да споделиш с някого какво се случи тук тази вечер, на жена ти ще ѝ се иска да не си го правил. Лека нощ, господин О’Нийл. Време е да се прибереш у дома и да се погрижиш за себе си. Изгуби доста кръв. Ако някой те попита за ухото, бил си нападнат от крадец. Когато разбрал, че нямаш какво да му дадеш, отрязал го. Не си видял в каква посока е тръгнал заради мъглата.
Дейви се изправи, беше замаян. Извади носната кърпа от джоба си и я притисна към главата си. Докато залиташе по дока, чуваше, че Бъртън продължава да говори.
— Лидерът… Финеган. Кой е той?
— Надменен мръсник. Все има какво да каже. Но е добър работник. Това не мога да му отрека. Един от най-добрите.
— Искам да послужи за пример.
— Как точно, господине?
— Искам да му се даде да разбере. Ще накарам Шиън да се погрижи за него. Ще се свърже с теб.
Пади… Мили боже… Какво направих, помисли си Дейви. Заплака беззвучно, разяждан от срам. Запрепъва се навън от зоната на доковете и се озова на забулената в мъгла улица. Почувства се замаян и слаб. Върхът на обувката му се закачи в ръба на паве и той залитна, но успя да се хване за улична лампа. Сърцето му заблъска бясно в гърдите. Положи окървавената си ръка върху него и нададе вопъл, изпълнен с болка. Беше се превърнал в предател, в Юда. И под обвивката на кожата му и под костите на гръдния кош вече нямаше сърце — просто едно разядено трептящо нещо, черно и вонящо.
Глава 4
Ръцете на Фиона трепереха, докато сипваше току-що претеглените чаени листа в тенекиена кутия. Знаеше, че не бива да вдига поглед. Ако я забележеше да го прави, щеше да я уволни. Със сигурност това беше причината да е тук — да уволни някого. Защо иначе Уилям Бъртън би правил изненадващо посещение? За да им даде повишение ли? Чу бавните му, равномерни стъпки, докато отминаваше. Почувства погледа му върху ръцете си, докато запечатваше кутията. Стигна до края на масата, зави и пое от другата ѝ страна.
По средата на пътя спря. Сърцето ѝ се сви. Нямаше нужда да вижда, за да знае къде се намираше — зад Ейми Колдуел. Продължавай да вървиш, подтикна го безмълвно. Остави я на мира.
Еми беше на петнайсет и доста глуповата. Пръстите ѝ не бяха чевръсти и понякога събаряше блюдото на везната си, като разсипваше цялото му съдържание или пък се случваше да залепи етикета накриво. Другите момичета компенсираха заради нея, всяка изработваше малко повече от собствения си дял, за да прикрият пипкавостта на Ейми. Това беше техният начин да се грижат една задруга.
Фиона отмери още малко чай, като се молеше Ейми да не допуснe грешка. И после го чу — непогрешимото издрънчаване на блюдото на везната. Погледът ѝ се стрелна нагоре. Ейми беше разсипала чай по цялата маса. И вместо да го почисти, просто стоеше пред него безпомощно, а брадичката ѝ трепереше.