— Почисти го, мила — прошепна ѝ Фиона. — Браво на теб. Продължавай…
Ейми кимна, а после събра чая и Бъртън продължи напред, за да измъчва някой друг. Фиона го изгледа, кипяща от гняв. Грешката на Ейми беше изцяло негова вина. Щеше да се справи чудесно, ако не се беше задържал зад гърба ѝ толкова дълго, с което само изнерви горкото момиче.
Уилям Бъртън беше един от най-богатите и преуспели търговци на чай в Англия. Беше тръгнал от нищото и се беше превърнал в конкуренция на най-уважаваните в бизнеса — „Туининг” „Брук” „Фортнъм и Мейсън”, „Тетли”. Фиона знаеше историята му, всеки я знаеше. Беше роден и израсъл в Камдън, единствено дете на бедна шивачка, сега покойница, чийто съпруг, също шивач, беше загинал в морето. Напуснал училище на осемгодишна възраст, за да работи в магазин за чай и благодарение на усилената си работа и пестеливостта си на осемнайсет вече бил способен да купи въпросния магазин и да го превърне в основата на онова, което по-късно щяло да бъде „Бъртън Тий”. Никога не се беше женил и не беше създал семейство.
Фиона се възхищаваше на целеустремеността и упоритостта, които го бяха довели до този успех, но го ненавиждаше като човек. Не можеше да схване как някой, намерил сили да се измъкне от тинята на мизерията, беше способен да не изпитва съчувствие към останалите там.
Бъртън завърши обиколката си и повика господин Минтън. Фиона ги чу да обсъждат нещо. С тях имаше и друг човек. Рискува да хвърли бърз поглед и видя Бъртън да сочи към различни момичета, а Минтън кимаше, докато третият мъж, енергичен и едър, със скъпо облекло, гледаше часовника си. После Минтън заяви, като несръчно си придаваше важност:
— Моля за внимание, момичета. Господин Бъртън ме информира, че започнатите неотдавна множество проекти, свързани с разрастване, са наложили нуждата от драстични икономически мерки…
Петдесет и пет разтревожени лица, включително това на Фиона, се обърнаха към управителя. Не разбираха какво означаваха дрънканиците му, но им беше ясно, че не може да са нищо добро.
— … което значи, че ще се наложи да освободя някои от вас — довърши, с което предизвика всеобщо ахване. — Ако чуете името си, моля, елате в офиса ми да си получите възнаграждението. Вайълет Симс, Джема Смит, Патси Гордън, Ейми Колдуел… — Той продължи да изрежда, докато не съобщи и петнайсетте имена в списъка. Минтън, който поне проявяваше благоприличието да изглежда засрамен, млъкна, а после добави:
— Фиона Финеган…
Боже, не. Какво щеше да обясни на майка си? Семейството ѝ имаше нужда от нейните надници.
— … ще бъде наказана с шест пенса заради говорене. Ако чуя повече приказки или някакъв шум, всички нарушители ще бъдат наказани. Сега се върнете към работата си.
Фиона примигна, беше замаяна от облекчение, задето не я уволниха, но кипеше от гняв, че я наказваха само защото се опита да помогне на Ейми. Около себе си дочу приглушени ридания и тихо шумолене, докато петнайсетте момичета събираха нещата си. Затвори очи. Зад спуснатите ѝ клепачи блестяха малки ярки точици. Изпълваше я огромна и неподправена ярост. Опита се да я потисне.
Пое дълбоко въздух, отвори очи и взе лопатката за чай. Но не успяваше да спре да поглежда към работилите редом с нея, които с побелели лица и треперещи се отправяха към офиса на Минтън. Знаеше, че Ви Симс е единствената опора за болната си майка. Джема имаше осем по-малки братя и сестри и баща, който изпиваше всичко изкарано. А Ейми… Тя беше сираче и живееше в миниатюрна стая заедно със сестра си. Къде изобщо би намерила друга работа? Как щеше да се прехрани следващата седмица? Именно заради нейния объркан вид, дрипавото ѝ боне и протритата наметка Фиона не можа да се въздържи. Хвърли лопатката си на масата. Ако Бъртън желаеше да я глобява, задето говори, тогава щеше да му предостави нещо за слушане.
Тръгна уверено към офиса на Минтън и отмина всички подредени пред вратата момичета. За човек, който се предполага, че е умен, Уилям Бъртън беше доста късоглед, помисли си. Бе наблюдавал всички как пакетират. Не беше ли забелязал колко неефективен е процесът? Очевидно тази част от бизнеса не му беше ясна. Въобразяваше си, че трябва да уволни тези момичета, за да спести пари, но ако само съумееше да се възползва по-добре от труда им, всъщност би могъл да спечели. И преди се беше опитвала да обясни това на господин Минтън, при това неведнъж, но той никога не слушаше. Може би сега щеше да го стори.