— Извини ме — каза, докато се провираше покрай застаналото на прага момиче.
Господин Минтън седеше зад бюрото си и броеше шилинги и пенсове.
— Какво има? — попита безцеремонно, без да си прави труда да вдига поглед. Макар погълнати от счетоводните книжа, Бъртън и придружаващият го мъж отправиха погледи към нея.
Фиона преглътна и се сви под острия им взор. Довелият я тук гняв постепенно биваше изместван от страх. Осъзна, че вероятно ще си издейства уволнение.
— Моля за извинение, господин Минтън — започна тя, като едва успяваше да запази гласа си спокоен, — но уволнението на тези момичета само привидно би спестило пари.
Вече си беше спечелила вниманието на Минтън. Продължи да я зяпа, като че цяла вечност, преди да успее да заговори.
— Ужасно съжалявам за това, господин Бъртън… — започна да заеква и се изправи с цел да я отпрати.
— Един момент — намеси се Бъртън и затвори счетоводната книга. — Искам да разбера защо една от работничките ми в пакетажния цех смята, че знае за бизнеса ми повече от мен.
— Познавам моята част от него, господине. Върша тази работа всеки ден — обясни Фиона, като си наложи да погледне Бъртън в студените черни очи, а после и в тези на другия мъж, чийто цвят беше изненадващо красив нюанс на тюркоазното и те никак не съответстваха на суровото му лице с алчно изражение. — Ако задържите момичетата и направите някои промени в реда на работа, ще имате повече пакетиран чай. Знам го със сигурност.
— Продължавай.
Тя пое дълбоко въздух.
— Ами… Всяко момиче пакетира поотделно, нали така? Ако е картонена кутия, трябва да я залепи, ако е метална, трябва да прикрепи етикет. После я пълни с чай, запечатва я и поставя цената. Бедата е, че постоянно ни се налага да напускаме работните си места, за да си набавим нещо липсващо. Това отнема прекалено много време. А понякога чаят полепва по четката за лепило. Така се пилее стока. Онова, което трябва да сторите, е да отделите няколко момичета — да речем двайсет или двайсет и пет — и да им поръчате да подготвят опаковките. Други петнайсет момичета ще претеглят чая и ще пълнят. Други десет ще запечатват и ще слагат цена, а последните десет могат да набавят суровини на масата, когато са нужни. Всяко момиче ще свършва повече. Това би ускорило процеса и би намалило цената на пакетирането. Убедена съм. Не може ли поне да опитаме, господине?
Бъртън седеше, без да продумва. Погледна към нея, а после отклони поглед, докато осмисляше думите ѝ.
Фиона прие това като знак за надежда. Не беше казал не, нито я беше уволнил. Или поне все още не. Знаеше, че момичетата са я чули. Чувстваше очите им върху гърба си и усещаше товара на тяхната надежда върху раменете си. В идеята ѝ имаше логика и тя го знаеше. О, моля те, нека и той да мисли така, пожела си.
— Идеята е добра — заключи накрая той и Фиона се почувства, сякаш сърцето ѝ ще се пръсне. — Господин Минтън — продължи, — когато приключите тук, искам да я приложите на практика с останалите момичета.
— Но, господин Бъртън — заговори тя колебливо, — мислех… мислех, че ще им позволите да останат.
— Защо? Ти току-що ми показа как да накарам четирийсет момичета да свършат работата на сто. Защо да плащам на петдесет и пет? — Той се усмихна към придружаващия го. — По-висока продуктивност на по-ниска цена. Това би трябвало да зарадва банката, Рандолф.
Дебелакът се засмя.
— При това много — потвърди и посегна към друга счетоводна книга.
Фиона се почувства, сякаш са я зашлевили. Обърна се и напусна офиса на Минтън унижена. Тя беше глупачка. Една истинска глупачка. Вместо да върне работата на приятелките си, само потвърди, че са ненужни. Отиде право при Бъртън и му посочи начин да бъде вършена повече работа с по-малко хора. И когато го приложеше тук, вероятно щеше да отиде и в другите си фабрики в Бетнал Грийн и Лаймхаус и да вкара идеята ѝ в действие, при което ще уволни още момичета. Никога ли нямаше да се научи да се контролира и да си държи устата затворена? Докато минаваше покрай другите момичета, лицето ѝ гореше от срам. Почувства как някой хваща ръката ѝ. Нечии тънки крехки пръсти обгърнаха нейните. Беше Ейми.
— Благодаря, Фий — прошепна. — Поне се опита. Толкова си смела. Щеше ми се и аз да бях така безстрашна.
— О, Ейми, глупава съм, а не смела — произнесе през сълзи Фиона.
Ейми я целуна по бузата, а после и Вайълет го направи. Джема ѝ поръча да се връща бързо на работното си място, преди да се е озовала при тях на опашката.
Вечерното слънце, което загряваше тила на Джо, беше някак не на място сред окаяните тесни улички на Уайтчапъл, по които вървяха двамата с Фиона. Проявяващите нетактичност лъчи осветяваха порутените къщи и магазини и излагаха на показ разпадащи се покриви, неравни тухлени стени и вонящи канавки, които беше по-добре да бъдат оставени скрити от дъжда и мъглата. Можеше да чуе как баща му казва: