Той повдигна вежда.
— Какво? Просто се опитвам да стигна до вкъщи по-бързо — заяви невинно тя и го дръпна след себе си.
Щом поеха по пътеката, нещо с малки ситнещи крачка изскочи измежду буретата бира, които бяха струпани там. Фиона се разпищя и се запрепъва.
— Това беше просто котка — обясни Джо. — От… хм… от пигмейски вид.
Кикотейки се, тя го притисна към стената и го целуна. Такава дързост не беше типична за нея, но той установи, че няма намерение да възразява.
— Такава ли била работата? — попита. — Искаш да си поиграеш с мен ли?
— Ако не ти харесва, можеш да си вървиш — отвърна тя и отново го целуна. — Можеш да си тръгнеш във всяка минута. — Нова целувка. — Само кажи.
Джо обмисли предложението ѝ.
— Може би не е чак толкова лошо — заяви и я обгърна с ръце. Отвърна на целувката ѝ страстно и продължително. Дланите ѝ бяха опрени в гърдите му и чувстваше топлината им през ризата. Нежно плъзна ръка към гърдите ѝ, като очакваше да го спре, но тя не го стори. Долавяше ударите на сърцето ѝ. Да го чувства в своя власт под дланта си така силно и в същото време толкова уязвимо го зашемети. Тя беше негова сродна душа, толкова много част от него, колкото собствената му плът и кости. Тя беше с него, в него, във всяко нещо, предприемано от него. Тя беше всичко, което желаеше от живота, въплъщение на мечтите му.
Жаден за тялото ѝ, той измъкна блузата и камизолата от полата ѝ и плъзна ръце отдолу. Гърдите ѝ бяха меки и тежаха в ръцете му, като че кожата ѝ беше изпълнена с вино. Нежно потърка плътта ѝ. От устните ѝ се откъсна тих задъхан стон. Този звук, така страстен и изпълнен с копнеж, го възбуди до крайност. Желаеше я. Имаше нужда от нея. Тук. Сега. Искаше му се да вдигне полата ѝ и да проникне в нея, докато я притиска към стената. Мекотата ѝ, ароматът и вкусът ѝ го влудяваха. Но не би сторил такова нещо. Нямаше желание първият им път да е такъв — набързо в някаква мърлява уличка. Все пак нещо трябваше да се случи, при това бързо, преди напрежението в слабините му да прерасне в агония.
Пое ръката ѝ в своята и я насочи. Тя го докосна през панталоните, а после и вътре. Той ѝ показа как да движи ръката си и тя го стори, разтриваше и потъркваше, докато дъхът му не се учести и той изпъшка, заровил глава в шията ѝ, а цялото му тяло тръпнеше от сладко облекчение. После се облегна на стената със затворени очи и задъхан.
— Джо — чу я да шепне разтревожено. — Добре ли си?
Той се засмя.
— Да, Фий. По-добре отвсякога.
— Сигурен ли си? Струва ми се, че… кървиш.
— Мили боже. Откъснала си го.
— О, боже! — разпищя се тя.
Той не можеше да спре да се смее.
— Тихо, само те занасям. — Той се почисти с носната кърпа, а после хвърли настрана смачканата тъкан. — Не мога да я занеса на майка ми за пране.
— Не можеш ли?
— O, Фиона, не знаеш нищо за тези неща, нали?
— И ти не знаеш толкова много — отвърна нацупено тя.
— Знам повече от теб — настоя той и се наведе да я целуне по шията. — Известно ми е как да те накарам да се чувстваш така добре, както направи ти с мен.
— Значи ти е харесало?
— Аха.
— Какво е усещането?
Той вдигна полата ѝ и си поигра за малко с бельото ѝ, преди да плъзне ръка вътре. Погали вътрешната страна на бедрата ѝ изненадан, че кожата може да създава такова силно усещане за коприна, после пръстите му откриха меката нежна цепка помежду им. Усети как тя се напряга. Тя го погледна с широко отворени и питащи очи. Чу как дъхът ѝ се ускори и долови собствения си шепот в мрака… после чу как църковната камбана удари часа на две преки от тях.
— О, не… О, боже! — извика тя и се отдръпна от него. — Забравих за времето! Девет часът е! Майка ми ще ме одере жива. Ще помисли, че съм била убита. Хайде, Джо!
Те се приведоха във вид в мрака, като закопчаваха копчета и запасваха ризи. Защо винаги ставаше така, почуди се той. Защо все открадваха по целувка в някой проход или в тинята край реката?
Фиона се тормозеше, притеснена как ще обяснява закъснението си. Тичаха по целия път до Монтагю Стрийт.
— Ето, Фий, прибрах те у дома, преди дори да са се притеснили от отсъствието ти — каза той и я целуна набързо на стъпалата.
— Надявам се да е така. Поне баща ми още не се е прибрал. До утре — Тя се обърна да си върви, но хвърли един последен поглед към него. Той все още я наблюдаваше, чакайки да види, че е вътре и е затворила вратата, преди да си тръгне.
— Дванайсет и шест — каза тя.
Той ѝ се усмихна в отговор.
— Да, мила. Дванайсет и шест.
Глава 5