Захапа леко ухото ѝ и я накара да се изкиска, а после зарови лице в шията ѝ. Продължи надолу и отново пое разкошните ѝ зърна в устата си, плъзгаше език все по-надолу по розовата ѝ кожа, докато не се озова точно там, където искаше да бъде. Разтвори краката ѝ и я вкуси. Този път тя не се възпротиви, както когато беше момиче, а вместо това се разтвори за него и потръпваше от наслада, докато той проникваше все по-дълбоко. Само след няколко секунди дочу тихо проплакване, усети как тялото ѝ се напряга и я чу да шепти името му.
Да шепти, помисли и се намръщи. Това не вършеше работа. Никак дори.
Тя се беше обърнала на една страна. Лицето ѝ блестеше от избилата пот. Легна до нея, опрян на възглавниците и си поигра с кичури от косата ѝ, докато дишането ѝ се поуспокои, а после я издърпа върху себе си.
— О, Джо, не мога… — засмя се дрезгаво тя, а очите ѝ бяха помътнели, като че е пушила опиум. Възседна го, като се мъчеше да намери равновесие. — Не мърдай, ще падна — изкиска се.
Той се протегна към чашата вино и ѝ я подаде. Тя я задържа с две ръце и отпи голяма глътка. В това време той проникна в нея. Тя затвори очи. Изви гръбнак и се притисна към него. Той пое чашата точно навреме, преди тя да я изпусне и я постави на нощната масичка.
Сграбчи я за ханша и я придърпа към себе си.
Когато накрая успя да си поеме дъх и възвърна зрението си, осъзна, че тя лежи отгоре му, напълно останала без сили. Отвори очи и го погледна. Той отметна косата от лицето ѝ и каза:
— Това е достатъчно, Фий. Ще ме убиеш.
Тя избухна в смях и още се кикотеше, когато ѝ подаде червената кутийка.
— Какво е това? — попита го.
— Погледни.
Тя се изправи до седнало положение, притисна чаршафа около себе си и я отвори.
— Синият ми камък! — извика.
Той кимна. Изглеждаше доста по-различно, отколкото в деня, когато го изрови от тинята. Беше го изпратил в Париж да го полират и поставят на пръстен. Прославеният френски бижутер Рене Лалик създаде специален дизайн, включващ преливащи се вълни и водни лилии.
— Как го откри? — попита го развълнувано.
Той ѝ обясни как частният детектив го е намерил в заложната къща близо до апартамента на Роди, докато я е издирвал.
— Толкова е красив — възхити му се тя, докато го държеше високо, така че да улови светлината. — Така сияе, че не мога да повярвам как е възможно да е просто стъкълце от реката.
— Не е стъкълце, Фиона. Скарабей е. Парче от сапфир.
— Шегуваш се! — прошепна тя.
— Не. — Взе пръстена от ръката ѝ. — Поръчах да го направят веднага щом можех да си го позволя, с надеждата, че някой ден ще мога да ти го дам лично. Една седмица след като го изпратих в Париж, бижутерът ми се обади да ме информира, че е сапфир. Античен е. Изключително ценен. Продала си го твърде евтино.
Замълча, припомнил си всички тези години без нея и се натъжи отново.
— Странно е как човек е способен да държи в ръцете си скъпоценност, да я захвърли и дори да не осъзнава какво е притежавал, докато вече я няма.
Фиона пое лицето му в ръце и го целуна.
— Недей — промълви. — Без повече тъжни спомени. Само такива, които ще създаваме оттук нататък.
Той плъзна пръстена на пръста ѝ.
— Е, значи този е първият. Стар камък, но пък нов спомен.
Стана да налее още вино.
Фиона се полюбува на пръстена, а после му хвърли свенлив поглед.
— Джо?
— Аха.
— Това значи ли, че сме двойка?
— Зависи.
— От какво?
— От това дали ставаш за съпруга. Умееш ли да готвиш?
— Не.
— Да чистиш?
— Не.
— Ами гладенето? Него можеш ли го?
— Не.
— Какво умееш да правиш?
— Ела и ще ти покажа.
— Пак. Ненаситна си! Похотлива като козел. Винаги съм знаел, че жените на възраст ги обичат тези неща.
— Жените на възраст! Ти, мръснико. Ще ти покажа кой е на възраст…
Дръпна го на леглото и се люби с него, докато огънят бавно угасна и накрая те заспаха в прегръдките един на друг. Той се усмихваше, изпълнен с надежда, че казаното от нея е вярно, нямаше да има повече лоши спомени, само новите, които щяха да създадат. Между тях вече нямаше да застане нищо. И нямаше да позволят на мрачното минало да ги преследва. Щяха да имат само бъдещето, което да изградят заедно. За колкото дълго им беше отредено.
Глава 83