— Боби Девлин! — произнесе Роди и вдигна поглед от книжата на бюрото си, за да го насочи към посетителя на прага. — Винаги е удоволствие.
— Спести си любезностите, O’Meapa — отвърна Девлин. Хвърли на бюрото на Роди копие от „Клариън”. — Утрешният брой.
Роди се изтегна и погледна часовника си. Три часът.
— Боже, толкова ли е късно вече? — почуди се. Беше събота. Дойде в девет, за да навакса с изостанали дела. През последните няколко седмици беше твърде ангажиран с издирването на Уилям Бъртън и изостави останалите си задължения. Посочи с жест на Девлин да седне. — Вече вестникарче ли си? Разнасяш пресата?
— Реших, че може да те заинтересува. Засяга твоя човек Бъртън. Не мисля, че ще го видиш много скоро.
Роди се втренчи в първата страница.
„Уилям Бъртън, измамник и мошеник, напуска страната”, гласеше заглавието. И после следваше: „Близка отправя апел към него”. Като автор беше посочен Девлин. Роди бързо отвори и зачете статията. Девлин беше узнал за съществуването на стара леля на Уилям Бъртън, осемдесетгодишна жена на име Сара Бърт. Госпожица Бърт живееше в апартамент в Кенсигтън. Била се съгласила да говори открито пред „Клариън”, гласеше написаното, защото желаела да очисти името на племенника си.
В публикуваното интервю госпожица Бърт напълно оборваше известната на всички история за Уилям Бъртън и израстването му от мизерията до върха — как останал сираче като малко момче и бил отгледан от неомъжената си леля, за да се превърне в заможен търговец на чай въпреки скромния си произход.
Тя заявяваше, че наистина била прибрала Уилям. Но не защото майка му умряла, а защото изоставила Уилям, по онова време петгодишен, и брат му Фредерик на три години. Заключила ги в мърлява стая в сграда с евтини квартири без пари и храна. Поръчала им да не издават нито звук или ще си изядат боя, така че Уилям и Фредерик зачакали мълчаливо нейното завръщане. Изтекли няколко дни, преди привлечени от ужасната воня наематели в съседната стая да се досетят, че нещо не е наред. Дотогава вече било твърде късно за Фредерик. Когато разбили вратата, открили петгодишния Уилям до разлагащото се тяло на брат му. Не бил на себе си от глад и изтощение и мънкал нещо за плъхове. Едва тогава забелязали, че дясното стъпало на Фредерик е изгризано.
Девлин беше попитал госпожица Бърт защо майката е изоставила момчета. Нима не е могла да се грижи за тях? Не им ли е било възможно да живеят с надниците ѝ на шивачка? Госпожица Бърт отговаряше, че сестра ѝ Алисън Бърт е започнала като шивачка, но свършила като проститутка. Била жена с лош характер, която била пристрастена към алкохола и пребивала безмилостно момчетата си. Била отлъчена от семейството, преди някое от децата изобщо да било родено.
После Девлин питаше дали наистина бащата на Бъртън е бил морски капитан, който е отпътувал с кораба си.
— Възможно е — отвръщаше откровено госпожица Бърт. — Или пък месар, хлебар, майстор на свещи.
Нямаше представа кой е бащата на момчетата на сестра си и се съмняваше, че и сестра ѝ е знаела. После заявяваше, че това не е от значение. Важен бил фактът, че Уилям открай време бил добро момче, изключително грижлив към леля си Сара. Бил отличник в училище. И работел невероятно усърдно. Когато завършил обучението си на четиринайсет години, започнал работа в кварталния магазин в Камдън Таун, където живеели, и на седемнайсет вече бил спестил достатъчно, за да го купи от застаряващия собственик. Този магазин сложил началото на „Бъртънс Тий”.
Девлин питаше дали майката някога е била издирвана. Правеше предположение, че още може да живее в Камдън Таун. Отговорът на госпожица Бърт беше, че сестра ѝ никога не е живяла в Камдън Таун. Подвизавала се в Уайтчапъл и по-точно в Адамс Корт.
— Може и да разпознавате името — допълваше. — Там се случи последното от онези ужасни убийства. Злокобно място.
— Не мога да повярвам! — възкликна Роди. — Бъртън е живял в Адамс Корт. На същото място, където живееше Фиона и семейството ѝ.
— Излъгал е за това, както и за всичко останало — отговори Девлин.
Роди продължи да чете. Очите му пробягаха по пасажа, където госпожица Бърт обясняваше пред вестника как племенникът ѝ сменил името си от Бърт на Бъртън, защото му се струвало по-внушително и стигна до края, където Девлин молеше жената да каже честно дали е виждала племенника си предишния месец.
Госпожица Бърт отвръщаше, че не го е виждала, но преди две седмици получила писмо, че заминава в чужбина. Не пишел къде. Заявяваше, че се тревожи ужасно много за него. Винаги е бил добър с леля си Сара, допълваше. Не вярвала да е наръгал онази жена Соумс или пък, че е убил докера. Интервюто завършваше с апел от страна на госпожица Бърт към племенника ѝ да се върне в Лондон и да изчисти името си.