После идваха наред въглищата — сега по шилинг на седмица, но през зимата отиваха два и газ за лампата — още шест пенса.
Оставаха около една лира и девет шилинга, които дори да изхарчеше изцяло за храна, пак не можеше да осигури ястията, които би желала, за семейството си. Ограничаваше се до двайсет шилинга на седмица за покупката на месо, риба, картофи, плодове и зеленчуци, брашно, хляб, овесена каша, лой, мляко, яйца, чай, захар, масло, конфитюр и меласа, с които трябваше да нахрани шест души три пъти дневно, като не се броеше бебето. Отделяше по шилинг за погребална застраховка и един за фонда за дрехи — тенекиена кутия, в която тя съвестно пускаше монетата всяка седмица за в случай, че нечие палто или обувки окончателно се разпаднеха. Още два шилинга отиваха във фонд стачка. Този го беше открила преди два месеца и той също стриктно си получаваше монетите всяка седмица, дори да се наложеше да се поскъпи за храна, та да ги осигури. Това я оставяше с четири шилинга, които да стигнат за всичко останало: сметки при лекаря, вакса за обувки, сухари, бонбони за гърло, кибрит, игли и конци, яки, сапун, тоник, марки и мехлем за ръце. Често се случваше до събота да са останали само няколко пенса.
Двамата с Пади се бяха борили така усърдно да достигнат настоящия си стандарт на живот. Той вече се беше утвърдил на доковете, разполагаше със стабилно назначение. Вече не беше просто временна работна ръка, както когато се ожениха. По онова време той ходеше на доковете по изгрев-слънце с надеждата да бъде повикан, управителите избираха най-силните за съответната задача за деня и им плащаха по три пенса на час. Фиона и Чарли също вече работеха и техните надници помагаха извънредно много. Бяха бедни, но се нареждаха сред достойните работещи бедни, а това правеше нещата различни. На Кейт не се налагаше да залага вещи, за да изхрани семейството си. Децата ѝ бяха чисти, дрехите им бяха спретнати, а обувките винаги здрави.
На моменти постоянната битка да изпревари сметките я изтощаваше, но алтернативата беше немислима — мебелите ти биват изхвърляни на улицата, защото не си успял да платиш наема и хващаш въшки от спането в мърляви приюти; децата ти са в дрипи, а мъжът ти не се прибира, защото не може да понесе гледката на окльощавелите си, гладуващи деца. Кейт беше виждала такива неща да се случват в други семейства на тяхната улица, когато мъжът загубеше работата си или се разболееше. Семейства като нейното, които не разполагаха с повече спестявания от някоя и друга монета в стара тенекиена кутия. Мизерията беше бездна, в която беше много по-лесно да затънеш, отколкото да изпълзиш навън и тя желаеше да задържи семейството си възможно най-далече от нея. Боеше се, че една стачка би ги отвела право на ръба ѝ.
— Знам какво ще сторим, госпожо Финеган — заговори Лили и се разкиска. — Четох във вестника, че е обявена награда за онзи, който залови убиеца от Уайтчапъл. Става дума за много пари — сто лири. Двете с вас можем да го хванем.
Кейт също се засмя.
— О, да, Лили, каква комбина само ще бъдем. Двете ще обикаляме из тъмните улици: аз с метла, а ти с бутилка от мляко, коя от коя по-уплашени.
Двете жени побъбриха още няколко минути, после Кейт допи чая си, благодари на приятелката си и заяви, че трябва да си върви. Лили ѝ отвори кухненската врата. Щеше да заобиколи, за да стигне до портата, после да мине по една тясна пътека покрай къщата и да излезе на улицата. Никога не пропускаше да си ожули кокалчетата на тухления зид. Щеше ѝ се да можеше да мине през къщата и да използва главния вход, но някой съсед можеше да я види и да каже на госпожа Бранстън. Това беше къща на семейство от средната класа, намираща се на представителна улица и прислугата не използваше главния вход.
— До скоро, госпожо Финеган.
— До скоро, Лили. Не забравяй да заключиш вратата — викна Кейт, чиято глава беше скрита зад огромната кошница с пране на рамото ѝ и гласът ѝ прозвуча глухо.
Глава 6
Есента наближава, помисли си Фиона и придърпа наметката си по-плътно около раменете. Знаците бяха непогрешими — падащи листа, по-къси дни, крясъците на продавача на въглища, докато предлагаше стоката си от своя фургон. Беше сива септемврийска неделя и влажният въздух беше хладен. „Сезонът на смъртта гласеше едно от заглавията във вестника, „Убиецът от Уайтчапъл все още на свобода”.