— Обект е на най-голямата хайка в историята на Лондон и някак се промушва през мрежата. Би могъл да е навсякъде. Франция, Италия. Вече може да е на половината път до Китай. Чудя се как го е постигнал. Дегизирал се е, може би? Използвал е фалшиво име? Ако не друго, със сигурност е умен — заключи Девлин.
— О, да, умен е, но не е на континента — отвърна Роди.
Игличките се появиха отново. По тила и по дължината на ръцете. Дълбоко в мозъка на костите му. Шестото му чувство, потискано старателно след разговора му с Доналдсън, се беше пробудило с пълна сила.
— Не те разбирам.
— Нещо не е както трябва, Боби. Твърде излъскано и нагласено е. Изкуфялата стара леля. Писмото. Твърде удобно е.
— Мислиш, че писмото е за подвеждане.
— Да. Според мен се е досетил, че рано или късно някой ще научи за съществуването на Сара Бърт. Хората от полицията или от пресата. Погрижил се е да има писмо, което да им покаже. Фалшива следа е. Иска да мислим, че е заминал в чужбина, но не го е направил. През цялото време е бил тук. Изчаква. Този самодоволен мръсник Доналдсън! Знаех, че не е заминал. Бях убеден.
Роди стана и облече сакото си. Шестото му чувство не просто предизвикваше иглички. Вече го потупваше по рамото. С ковашки чук. Искаше да покаже на Фиона интервюто със Сара Бърт. Откакто раната ѝ заздравя и се срещна с Джо, започна да излиза много по-често. Трябваше да я предупреди, да ѝ поръча да е изключително внимателна. Дори споменаваше за освобождаването на Андрю. Не можеше да ѝ позволи да го направи.
— Закъде се забърза така? — попита Девлин.
— Към къщата на Фиона. Ще ѝ покажа вестника. Тя също не вярва, че Бъртън още е тук. Твърди, че било твърде опасно за него. Че няма дом и фирма и не съществува причина да остава. Обаче греши. Има причина. И причината е тя.
Дейви О’Нийл седеше в местната кръчма, където не спираше да заглушава гласа на съвестта от десет години насам. Стискаше в ръка новичка банкнота от петдесет лири. Парите биха стигнали да прати дъщеря си, вече на единайсет и все така недобре със здравето, на санаториум в Бат за цяла година. Бяха му платени за поредната задача, която не желаеше да изпълни. Усмихна се с горчилка при тази мисъл. Какво изобщо беше искал да свърши някога за този човек, освен да счупи проклетата му глава?
Дейви прибра парите на сигурно място, поръча халба бира и я изгълта. Мигом поръча следваща, мъчейки се да заглуши обаждащата се съвест, която питаше отново и отново какви ли щяха да бъдат последствията от направената доставка.
Нямам представа и не ме е грижа, заяви на съвестта си. Беше просто задача, това е всичко. Няма нищо общо с мен. А освен това беше последната. Каза, че заминавал. Приключих. Свободен съм.
Свободен ли, присмя му се гласът. Никога няма да си свободен, Дейви. Продаде душата си. А сега продаде и нея. За няколко монети. Същински Юда си. Само че на Юда поне му е стигнало достойнството да се обеси.
— Беше само писмо — изсумтя ядосано. — Остави ме на мира.
— Какво казваш, Дейви? — попита го кръчмарят. — Гогов ли си за нова?
— Какво? Не, извинявай, Пит. Говоря на себе си.
Кръчмарят се отмести и се залови да бърше чаши. Дейви зърна отражението си в огледалото зад бара. Имаше измъчен вид и празен поглед. А беше само на трийсет и четири.
Потърка лице. Беше изтощен. Отне му дни да открие Фиона Финеган. Следеше я. Два пъти от Оливърс Уорф и три пъти от Минсинг Лейн, като все изгубваше файтона ѝ в трафика. После, на петия опит му излезе късметът. Наемният файтон, в който пътуваше, успя да се задържи близо до нейния по целия път до Мейфеър.
Видя го да спира на Гровнър Скуеър и после забеляза, че тя влезе в къщата на номер шестнайсет. След като установи нейния адрес, узна и този на Джо Бристоу в Ковънт Гардън. После оставаше само да открие мястото, където Бристоу приемаше доставките си на чай.
Той иска да ѝ навреди, обади се гласът. Наясно си с това, нали?
Просто писмо е, повтори Дейви, но този път по-тихо. Как би могло да навреди едно писмо?
В него има смъртна присъда. Парите в джоба ти са кървави.
Направих го заради Лизи. Всичко, което някога съм вършил, е било за Лизи.
Заради Лизи и уби ли?
— Никого не съм убивал! — произнесе силно.
Присъстваше, когато той уби баща ѝ. И сега повтаряш същото.
— Не! — изкрещя и стовари юмрук върху бара.
— Дейви, момче, какво те мъчи? — попита кръчмарят.
— Нищо, Пит. Ето ти за бирата ми — отговори и хвърли монета на бара. — Трябва да тръгвам.