Дейви напусна кръчмата с нормална походка, но скоро затича. Изживя последните десет години с ясното съзнание, че е съучастник в убийството на Пади Финеган и тази мисъл го изяде жив. Нямаше да прекара остатъка от живота си съсипван, че е помогнал на Бъртън да убие отново. Прецени, че има един бегъл шанс — само един — да спре онова, за което помогна да бъда задействано. И щеше да се възползва от него.
Наемният файтон забави темпо, когато наближиха ъгъла на Саутхамптън и Тависток. Дейви хвърли парите на кочияша и изскочи навън, преди той да е успял да спре.
Обратният адрес на писмото гласеше: „Джо Бристоу, Тависток Стрийт номер 4, Ковънт Гардън”. Но Бристоу не беше пратил това писмо и Дейви трябваше да го уведоми кой го е сторил. Може би той щеше да знае как да действа.
Пробяга няколкото метра до номер четири. „СТОКИ НА ЕДРО БРИСТОУ ОТ КОВЪНТ ГАРДЪН, ДЖ. И ДЖ. БРИСТОУ, СОБСТВЕНИЦИ“, пишеше на табелата. Натисна бравата, но вратата беше заключена. Заблъска.
— Господин Бристоу! — извика. — Господин Бристоу! Има ли някой?
Не последва отговор. Беше късно в събота следобед, повечето фирми бяха затворени, но все пак наоколо можеше и да се намира някой портиер или чиновник, някой, който би могъл да му каже къде е този Джо Бристоу.
— Господин Бристоу! — викна отново.
— Господин O’Нийл — прозвуча тихо нечий глас зад гърба му.
Дейви се завъртя в очакване да види там да стои Уилям Бъртън и да се взира в него с ужасните си черни очи. Но не беше Бъртън. Беше някакъв мъж. Носеше каскет и червено шалче. На брадичката му се мъдреше плашещ белег, а телосложението му беше като на бик. До него имаше още един човек.
— Би ли дошъл с нас, моля? — заговори първият.
— Откъде знаете името ми? — попита Дейви и заотстъпва.
— Да вървим, Дейви — обади се и вторият.
— Никъде не тръгвам с вас… Аз… Трябва да намеря господин Бристоу — започна да заеква Дейви.
И после побягна.
Онзи с белега го хвана и го притисна към стената.
— Не го прави отново — предупреди.
— Пусни ме — развика се Дейви, мъчейки се да се освободи.
— Когато му дойде времето. Първо имаме въпроси, на които искаме да ни отговориш. — Изтика Дейви към чакащия наблизо файтон. — Мърдай — нареди му.
— Кажете на Бъртън, че приключих — извиси се гласът на Дейви.
— Не искам да имам нищо общо с него. Имахме сделка…
Мъжът хвана ръката на Дейви, изви я на гърба му и го избута до файтона.
— Не работим за Уилям Бъртън, проклет глупако. Когато приключим с теб, обаче, може и да ти се иска да беше обратното.
— Ох! По дяволите! Ръката ми! — изстена. — Откъде сте? Кой ви праща?
— Шефът ни праща, Дейви. Сид Малоун.
Джо изкачи на един дъх стъпалата, водещи към къщата на номер шестнайсет на Гровнър Скуеър с букет яркочервени рози в ръка. Позвъни, като очакваше икономката госпожа Мъртън да отвори вратата. Вместо това пред него се изпречи едра мустаката физиономия.
— Джо? Какво правиш тук по дяволите? — попита Роди.
— И аз се радвам да те видя — отвърна Джо. Имаш ли нещо против да вляза? Къде е Фиона?
— Аз ще те попитам същото. Би трябвало да е с теб и двамата да сте в Оливърс Уорф.
Джо положи розите на масичката в преддверието.
— За какво говориш? — попита. — Нямаме такава уговорка. Приключих работа по-рано и се отбих да проверя дали би желала да хапнем и да ме придружи до Гринуич.
Роди имаше объркан вид.
— Не разбирам. Пристигнах тук преди няколко минути и госпожа Мъртън ми каза, че Фиона е излязла, за да се срещне с теб. Каза, че си ѝ пратил бележка. Нещо, свързано с пратка чай.
— Не съм пращал никаква бележка — отговори Джо, вече самият той объркан.
И разтревожен.
— Почакай… Може да не съм разбрал правилно — предположи Роди. — Госпожо Мъртън! — викна. — Госпожо Мъртън, къде сте?
Чуха забързани стъпки и икономката изникна пред тях.
— Да? Какво има?
— Казахте, че госпожа Соумс е тръгнала към Оливърс Уорф, нали така? И че е получила бележка от господин Бристоу?
— Да, точно така. Това ми каза. Каза, че няма да отсъства дълго и ще се върнат тук заедно с господин Бристоу.
— Но аз не съм писал никаква бележка — намеси се Джо, почувствал как страхът му расте все повече.
Госпожа Мъртън се намръщи.
— Сигурна съм, че госпожа Соумс спомена името ви, господине. Не съм чела лично съобщението, разбира се.
— Тук ли е още? — попита Джо. — Или е взела писмото със себе си?
— Не знам — отговори икономката и започна да прехвърля пощата, струпана на масичката. Когато не откри отворен плик, измъкна изпод нея лакирано кошче за боклук и порови в него.