На Фиона ѝ се прииска подът да се отвори и да я погълне. Когато това не се случи, отговори:
— Аз не… Не сме…
— Е, аз знам, че той иска да се ожени за теб — заговори разпалено Роуз. — Това е всичко, което някога е искал. Ще се омъжиш за него, нали?
Лицето на Фиона пламна и после тя се усмихна.
— Ако това ще те направи щастлива, Роуз, да, ще се омъжа за него.
Роуз се хвърли към нея и я прегърна.
— Чу ли това, момче? — викна. — Тя ще се омъжи за теб.
— Да, стана ми ясно. Благодаря, мамо. Изобщо не ми се искаше сам да предложа — изсумтя Джо.
Докато седнат да обядват, вече беше решено, че ще се оженят след три седмици, защото според Роуз толкова време щеше да е нужно да известят роднините и приятелите и да организират подобаваща сватбена закуска. Насред всичко това Фиона улови погледа на Джо и му отправи безмълвна молба да я избави или поне да съдейства да сменят темата, но той просто се усмихна и вдигна рамене, напълно безпомощен пред майка си и сестрите си.
Прекара най-прекрасния следобед със семейство Бристоу. Сред тях се чувстваше наистина като у дома и не можеше да си припомни кога за последно се е смяла така. Бяха толкова шумна и весела компания. Вечно някой казваше или вършеше нещо абсолютно неуместно. Беше така заради работата им на пазара, тя беше убедена в това. Не можеш да държиш хората зад сергия ден след ден, където да крещят, за да рекламират стоката си, и после да очакваш от тях да са тихи само защото са се озовали около масата. Скоро щяха да ѝ станат роднини. А Джо щеше да ѝ бъде съпруг. Как се случи всичко това, почуди се. Как така изведнъж един човек може да бъде засипан с толкова много щастие?
Поклати глава и се засмя, неспособна да отговори на собствения си въпрос. Отмина дървените стълби, водещи към втория етаж на Оливърс Уорф и влезе в голямото помещение на първия етаж. Вътре беше по-тъмно, отколкото навън и на очите ѝ им отне няколко секунди да свикнат. Успяваше да види в другия край на склада сандъците с чай, тъкмо пристигнали от плантацията ѝ в Индия. Също така забеляза, че на отворите за товарене бяха монтирани нови врати, за да заместят изкъртените от хората на Пит Милър.
— Джо? — извика силно. — Господин Къран?
Не се чу отговор. Докът беше ужасно тих. Улицата отвън също беше тиха.
Половин почивен ден, помисли си, припомняйки си работния график на баща си.
— Има ли някой? — изкрещя.
Пак никакъв отговор. Явно бяха на някой от по-горните етажи, реши. Точно се канеше да поеме нагоре по стълбите, когато забеляза, че в офиса на управителя свети. Той се намираше в другия край на сградата, в близост до реката. Може би бяха там вътре и не я чуваха.
Запромъква се между сандъците. Вратата беше открехната няколко сантиметра.
— Господин Къран? Вътре ли сте? — Томас Къран седеше на стола си с гръб към нея. — Ето ви и вас. Господин Бристоу пристигна ли вече?
Но Къран не ѝ отговори. Главата му беше клюмнала. Изглеждаше сякаш спи.
— Господин Къран?
Положи ръка на рамото му и го разтърси леко. Главата му увисна напред, а после се отметна назад. Твърде назад. По предницата на ризата му имаше кръв. Също и върху попивателната преса, и върху пишещата машина. Гърлото му беше прерязано.
— О, не… Не… О, боже — проплака тя и отстъпи от него. Блъсна се във вратата, неспособна да откъсне поглед от ужасяващата гледка, а после се обърна и побегна. — Джо! — изпищя. Не видя сандъка на пътя си, удари се в него и изстена от болка. — Джо! — викна отново, вече изпаднала в пълна паника. — Моля те, Джо! Ела бързо.
Но отговор така и не дойде. Запрепъва се към страничната врата, водеща към улицата.
— Джо! Андрю! Има ли някой?
На десет метра от вратата чу нечии стъпки. Бавни и отмерени.
— О, слава богу — проплака. — Джо, господин Къран е мъртъв!
Но приближаващият се към нея не беше Джо.
Фиона стисна здраво очи. Това не се случва, каза си. Не се случва. Не е реално. Само кошмар е. Той не съществува.
— Джо! — писна Фиона. — Помогни ми.
— Той не е тук — отговори Уилям Бъртън, докато вървеше към нея, отпуснал ръце. — Няма и да дойде. Аз ти пратих бележката. Няма никой друг.
Съзнанието ѝ опита да осмисли чутото. Джо не беше тук. Нямаше никого. Но той грешеше.
— Андрю! — надигна глас. — Тук вътре.
Бъртън поклати глава.
— Боя се, че той не може да те чуе. — Протегна към нея дясната си ръка и тя видя, че държеше нож. Сребристото му острие беше покрито с кръв.
— Андрю… О, не! — изплака и притисна ръка към устата си. Беше мъртъв. Андрю беше мъртъв. Само защото се опитваше да се грижи за нея. — Ти, мръснико! — кресна, внезапно изпаднала в ярост. — Ти, долен и подъл убиецо!