Той не отговори, а само се усмихна. Докато тя му крещеше, той скъсяваше разстоянието помежду им. Сега беше само на метри от нея.
Размърдай се, глупачке, нареди вътрешният ѝ глас. Заобиколи сандъка с чай пред себе си, като се мъчеше да прецени разстоянието до вратата. Само да можеше да се измъкне навън. „Таун ъв Рамсгейт” беше в непосредствено съседство. Добереше ли се до там, щеше да е в безопасност. Бъртън видя в каква посока гледа и отстъпи настрани, за да ѝ позволи да види ясно.
— Заключена е — обясни. — Предполагам, би могла да пробваш по стълбите. Ако мислиш, че ще успееш да стигнеш до тях, преди да те докопам. Но какъв изобщо е смисълът? Водят нагоре, а не навън. Само удължаваш нещата.
Тя се озърна трескаво. Нямаше къде да отиде. Стените бяха тухлени. В задния ляв ъгъл се намираше офисът на Къран. Мерна ѝ се бегла надежда. Можеше да се заключи вътре. Той не би могъл да премине през дебелата дъбова врата. Като че прочел мислите ѝ, той тръгна надясно и блокира пътя ѝ. Тя погледна зад гърба си. От страната на реката имаше отвори за товарене, но те бяха заключени. На бравите им висяха катинари на вериги. От дясната ѝ страна нямаше нищо, нито офис, нито отвори, нито прозорци — нищо. Само една абордажна кука, която някой беше окачил на стената, и няколко подпрени гребла за чай.
А Бъртън продължаваше да напредва, като я притискаше все по-близо към стената. И изведнъж тя се озова точно зад нея. Блъсна се и почувства прерязваща болка в плешката. Опита се да се притисне плътно към тухлите като животно в капан, но не успя. Нещо стърчеше и се впиваше в тялото ѝ.
Абордажната кука.
Не посмя да погледне. Изви ръка зад гърба си, като се протягаше все по-високо и по-високо, докато мускулите ѝ не закрещяха от болка.
Сега той беше само на десет метра.
— Ще ти прережа гърлото и ще гледам как умираш, госпожо Соумс — уведоми я. — А после ще опожаря това място до основи.
— Няма да ти се размине. Ще те заловят — отвърна тя, като едва успяваше да запази тона си равен. Ставите ѝ горяха. Къде беше? Къде, по дяволите, беше? Точно когато си мислеше, че ръката ѝ ще се измъкне от рамото, опипващите ѝ пръсти докоснаха метал. Лесно е, каза си. Само не я изпускай. Да не си посмяла да я изпуснеш.
— Няма. Ще съм на кораб за Кале до час.
Девет метра, осем.
— Знаеше ли, че когато баща ти падна, лежа в собствената си кръв със счупени крака в продължение на час, преди виковете му да привлекат внимание?
За миг куражът на Фиона почти я напусна и тя едва не се строполи на земята. Не го слушай, нареди си. Не му обръщай внимание. Придърпа куката от колчетата, на които беше окачена, а после я завъртя в ръка, докато гладката ѝ дървена дръжка не се озова върху дланта ѝ, а извитото желязо не се плъзна между пръстите ѝ.
Седем метра, шест, пет.
— От прерязано гърло не се умира така бавно като след падане — продължи Бъртън. — Но пак не става мигновено, както си въобразяват някои хора.
Тя стегна ръката си в юмрук. Всяка фибра в тялото ѝ преливаше от страх. Четири метра, три метра, два… Знаеше какво се случва след това, беше го виждала в сънищата си… нощ след нощ в продължение на десет дълги години.
Само че този път тя не спеше.
Замахна с куката, а от устата ѝ се откъсна вик. Извитият метал се заби в бузата на Бъртън ѝ я разпори. Той изръмжа от болка. Ножът му издрънча на пода.
Тя прелетя покрай него, придвижи се на зигзаг между сандъците с чай и се втурна към втория етаж, а после и към третия, където бе складирана нова партида сандъци, подредени по три или четири един върху друг. Чу тропота му по стълбите, а после и крясъците му от втория етаж. Чаените сандъци там не бяха струпани един върху друг; бяха отворени за инспекция. Нямаше да му отнеме много време да види, че я няма долу. Тя бързо се придвижи до средата на етажа и приклекна зад висок куп.
И в следващия миг той също се качи.
— Покажи се! — извика. — Покажи се и ще го направя бързо. Но ако се наложи да те търся, ще изтръгна проклетото ти крадливо сърце.
Фиона запуши уши и се сви на кълбо, напълно безчувствена от страх. Нямаше изход. Видяла бе новите врати на отворите за товарене — бяха заключени. А дори да не бяха, не би могла да скочи от тях. Отдолу беше докът. Падането би я убило също така сигурно както ножа на Бъртън. Всичко, което постигна, бе да си спечели малко време. След минута или две щеше да я открие и когато го стореше, всичко щеше да свърши. Започна да плаче тихичко.
Прозвуча оглушителен трясък. Беше съборил куп сандъци.