— Воняща малка кучка — изруга. Нов трясък. Този път по-близо до нея. Много по-близо. — Този склад е мой… Това е моят чай.
Тя стисна здраво очи. Той беше от другата страна на сандъците, на метър разстояние. Оставаше му да направи още две крачки и щеше да я намери.
И в този момент той спря. А тя чу шум. Идваше от долу. Ритмично тропане. Не, не тропане… Сериозно блъскане. Носеше се от предната страна на сградата. От вратите. Докато слушаше, блъскането набра темпо. Стори ѝ се като от брадви. Някой сечеше вратите.
Чу вик на ярост, усети как близките сандъци се разтресоха и после се срутиха. Два паднаха точно до нея. Третият закачи рамото ѝ, разкъса жакета и ожули кожата ѝ, преди да се разбие само на сантиметри. Тя прехапа долната си устна, за да не изплаче на глас. Прашинки чай се разлетяха навсякъде.
Блъскането спря.
— Уилям Бъртън! — прогърмя глас отдолу. — Говори сержант Роди O’Меара. Отвори вратата и се предай.
Побързай, чичо Роди! Побързай, умоляваше го мълчаливо Фиона.
Чу как Бъртън изтича към прозорците, гледащи към улицата, после чу стъпките му по стъпалата на стълбището. След няколко секунди рискува да надникне. Не се виждаше никъде. Пребори импулса си да изпълзи от скривалището си и да се втурне към стълбите. Успяваше да зърне само горната им част, а той може да се криеше някъде по-надолу. Щеше да е по-безопасно да остане тук. Само трябваше да изчака Роди да разбие вратата. Веднъж щом полицията проникнеше вътре, всичко щеше да е наред. Блъскането с брадва се поднови.
По челото ѝ избиха капки пот и се затъркаляха надолу, докато чакаше. Чувстваше се останала без въздух и ѝ беше ужасно горещо. Прашинките чай продължаваха да се носят във въздуха, полепваха по кожата ѝ и влизаха в очите ѝ. Сеченето продължаваше. Дървените врати бяха огромни и дебели, монтирани да държат натрапниците настрана.
— Побързай — прошепна. — Моля те, моля те, побързай.
Очите ѝ започнаха да сълзят. Гърлото ѝ гореше. Къде са, почуди се нетърпеливо. Какво ги бавеше толкова? Пое дълбоко въздух в опит да се успокои. И осъзна, че онова, което вдиша, не беше чай. Измъкна се иззад сандъците и погледна към стълбището. Пълнеше се с дим. Бъртън беше подпалил складовете.
На Фиона ѝ стана ясно, че трябва да се махне от третия етаж. Сградата беше като буре с барут, пълна с дървени сандъци и сухи чаени листа. Щеше да пламне за отрицателно време. Ако огънят достигнеше стълбището, никога нямаше да се измъкне. Изправи се и притича през помещението. Димът ставаше все повече. Свали жакета си и го задържа пред носа си.
Трепереше от страх, когато пое надолу, като очакваше всеки миг Бъртън да изникне пред нея и да размаха нож. Но него го нямаше. Стигна безпроблемно до втория етаж и се озърна. В центъра му бяха струпани сандъци и горяха. Пламъците танцуваха живо към дървения таван. Тръгна към основния етаж и чу някой да крещи:
— Почти сме вътре, сержант.
Захълца облекчено. Всичко, което трябваше да направи, беше да се добере до вратата — само още няколко стъпки — и щеше да е в безопасност. Пушекът вече беше гъст и черен. От очите ѝ се лееха сълзи.
— Чичо Роди! — извика. — Насам!
Протегна ръка към вратата и в мига, когато тя поддаде под брадвите, от дима изникна лице точно пред нея, ужасяваща маска на гняв и лудост, изпоцапана със сажди и кръв. Черните му очи блестяха, а раната на бузата зееше широко и излагаше на показ зъби и кости.
Бъртън я стисна за косата и я повлече нагоре по стълбите.
— Пусни я! — прогърмя глас.
Беше Джо. Пробиваше си път през дима към тях.
— Джо! Помогни ми! — изплака Фиона. Риташе и се дърпаше в опит да забави Бъртън, но той беше силен и успя да я замъкне чак до празния четвърти етаж, където работниците още не бяха правили поправки. Парчета от разтрошени сандъци осейваха пода. Отворите за товарене зееха незатворени. Той я замъкна до един от тях и застана на ръба, като с лявата ръка се опираше на тухлената арка, а с дясната я стискаше здраво за гърлото.
— Не приближавай! — извика. — Недей да приближаваш или ще скоча и ще я повлека със себе си.
Фиона почти не можеше да помръдне, но успя да извие едва шия и да зърне буйната река долу. Намираха се при най-източния отвор в самия край на сградата. Докът свършваше точно под тях. Ако паднеше, единствената ѝ надежда за оцеляване беше да го избегне и да се гмурне във водата.
— Няма да имаш възможност да скочиш, Бъртън. Преди това ще те убия.
Това беше Роди. Държеше пистолет и се целеше в главата на Бъртън.
— Пусни я. Всичко свърши — извика Джо и тръгна към тях.