Фиона почувства как хватката около шията ѝ се затяга. Погледна към Джо и очите ѝ се напълниха със сълзи. Бъртън само трябваше да направи една крачка и тя вече никога нямаше да го види.
Роди продължаваше да крещи. Джо продължаваше да говори и да крачи към тях. Фиона забеляза, че макар думите му да бяха отправени към Бъртън, гледаше към нея. Долавяше надеждата му тя да прояви сила, да запази куража си. Кимна му, а после видя как той стрелна поглед вдясно. Встрани от отвора. Веднъж. Втори път. Проследи взора му и зърна вграден в стената голям метален пръстен, използван за връзване на въжета.
Джо приближи още повече. Роди крещеше още по-силно.
— Няма да скочиш, проклет кучи сине! Ще убиеш всеки, изпречил се на пътя ти, абсолютно всеки, но не и себе си!
— Спрете! — кресна Бъртън, като местеше поглед между Роди и Джо. — Не доближавайте повече.
— Сега, Фиона! — нададе вик Джо.
С всяка капчица сила тя се хвърли напред и сграбчи пръстена. В същия този миг Джо връхлетя Бъртън и дръпна ръката му от шията ѝ. Двамата мъже се сборичкаха. Бъртън отстъпи назад, но стъпалото му попадна във въздуха. Той изгуби равновесие. Размаха ръце в опит да намери опора.
И те попаднаха върху Джо.
— Нееее! — писна Фиона, а двамата мъже полетяха през отвора.
Втурна се след тях, но чифт мощни ръце я сграбчиха и я задържаха.
— Не, Фиона, не! — викна Роди и я дръпна.
С обезумял поглед и крещейки, тя го блъсна в опит да се освободи.
— Хайде! — извика той.
Трябва да се махнем оттук незабавно или изобщо няма да можем да го направим.
Повлече я по етажа. Измежду дъските на пода проникваше пушек. Третият етаж гореше. Оранжевите езици достигаха стълбището. Когато слязоха до втория, видяха, че огънят е погълнал стълбите до приземния етаж.
— Тичай! Бързо колкото можеш — извика Роди и я спусна надолу. — Това е единственият начин.
Фиона покри глава с ръце и се завтече през пламъците. Чу силен грохот и почувства невероятна жега. Усети нетърпима болка в крака и в следващия момент бяха навън, а десетки ръце тупаха дрехите им.
Тя избута полицаите и зяпачите и затича към Старите стълби. Прелетя надолу по каменните стъпала и точно беше достигнала брега на реката, когато прозвуча тътен, сякаш бе дошъл краят на света, и тя беше запратена в тинята като парцалена кукла. В продължение на няколко секунди нито можеше да вижда, нито да чува или да помръдне крайниците си. Водата изпълни носа и устата ѝ. После изведнъж сетивата ѝ се върнаха. Кашляйки и плюейки вода, се изправи на колене и погледна назад. Старите стълби ги нямаше, бяха срутени. На тяхно място бяха останали планина тухли и горящи греди. Там, където някога се беше намирала западната стена на Оливърс Уорф, сега имаше дупка с височина поне два етажа. Отвътре изригваха пламъци и дим. Фиона не успяваше да види „Таун ъв Рамсгейт” или алеята, която водеше от Старите стълби към улицата. Къде беше Роди? Дали беше останал с другите полицаи? Или се беше спуснал след нея?
— Роди! — извика и се втурна назад към каменните стълби. — Чичо Роди!
— Фиона! Добре ли си? — Гласът звучеше силно, но от разстояние. Явно се намираше от другата страна на отломките. — Газопроводите са. Махай се оттам, преди цялата сграда да е гръмнала.
— Не мога! Трябва да намеря Джо.
Приливът се надигаше. Фиона се втурна в мътната вода под колоните, като не спираше да вика Джо. Навлизаше все по-навътре и по-навътре, а вълните я тласкаха към дървената конструкция. Мъчеше се да достигне до най-източния край, където имаше участък от брега точно до дока. Ако Джо го беше избегнал и беше паднал във водата, може и да имаше някакви шансове. Когато най-накрая се измъкна от пространството между пилоните, видя нечия фигура да лежи неподвижно на калния бряг наполовина във водата. Краката му лежаха под странен ъгъл спрямо тялото.
— Джо! — изпищя отчаяно. — О, не… Моля те, не! — Целуна лицето му, ридаейки. — Добре си! Моля те, кажи, че си добре!
— Струва ми се да. С изключение на крака ми. Ударих го в ръба на дока. Точно под коляното. Не мога да го помръдна.
— Какво стана с Бъртън? — попита Фиона и се огледа стреснато.
— Не знам. Не беше тук, когато изпълзях от водата. Мисля, че падна върху дока. — Джо се помъчи да се прибута още малко, но се свлече обратно в калта, разкъсван от болки. Фиона забеляза, че лицето му посивя и въпреки че трепереше, кожата му лъщеше от пот.
— Не мърдай — поръча му. — Аз ще те измъкна оттук.
Но как, огледа се трескаво. Приливът се покачваше с всяка секунда. Разполагаше с пет, може би десет минути, преди останалата част от калния бряг да потъне изцяло под вода. Не можеше да се върне по пътя, по който дойде. Старите стълби вече бяха напълно неизползваеми и отвъд тях се издигаха единствено високите стени на несигурния вход към Уопинг. Успяваше да види няколко баржи в реката, но те всички бяха закотвени в средата ѝ, твърде далече, за да предложат някаква помощ. Единственият друг изход беше през Новите стълби на Уопинг, но това беше значително по-далеч на изток от мястото, където се намираха. Между Оливърс Уорф и Новите стълби имаше шест плътно застроени една до друга сгради без проходи помежду им. Докато стигнеше до Новите стълби и доведеше обратно помощ, щеше да е твърде късно, приливът щеше да е пълен. Колкото до самия Оливърс Уорф, още една експлозия би го изравнила със земята. Фиона осъзна, че се налагаше да вкара Джо във водата. Новите стълби бяха единственият им изход.