— Поне завършекът е щастлив, нали? — попита Стюарт. — Скоро след това се оженихте, нали?
— Да — отговори усмихнато тя. — В къщата на Джо. В Гринуич. Където ще гостуваш тази вечер.
— И това е мъжът, когото познаваш още откакто си била момиче?
— Да.
— Добър човек ли е?
— Много добър човек.
— Личи си. Цъфтиш, Фиона. Не съм те виждал по-щастлива.
— Благодаря, Стюарт. Нямам търпение да се запознаеш с него.
Той я потупа по ръката.
— Ник би се радвал за теб. Знаеш го, нали?
Фиона кимна. Погледна надолу към ръката си, отпусната върху тази на Стюарт. Беше свалила сватбената халка от Ник и я държеше в кутията си с бижута, при другата, като от време на време поглеждаше инициалите им, гравирани от вътрешната страна и си спомняше първия си съпруг и най-скъп приятел. Сега носеше халката, дадена ѝ от Джо. И красивия скарабей. Но продължаваше да носи и диамантения пръстен, даден ѝ от Ник — на дясната ръка вместо на лявата. Джо не възразяваше. Всъщност често казваше, че е задължен на Никълъс Соумс, задето се е грижил толкова добре за нея.
— Кога се връщаш обратно в Ню Йорк?
— След месец. Сега след като вече си тук, надяваме се да вдигнем Лондонската фирма обратно на крака. През последните месеци само успявам да движа нещата някак, но не и да я направя силна, колкото се надявах. Имаме ужасно много за вършене, Стюарт. Но потенциалът е налице. Дори си имаме собствена плантация. Можеш ли да си представиш? Все пак ще се наложи да започнем от самото начало. Всичко е в пълен безпорядък. Чудех се… Ще възразиш ли да останеш за известно време. Всъщност за доста дълго време. Ще има компенсации, разбира се. Нов пост. Президент на „Тас Тий, Лондон”. И нова заплата.
— Да възразя ли? Фиона, от мига, в който получих телеграмата ти, в която ме молиш да пристигна, се надявах да поискаш от мен да ръководя новата фирма. Старата Великобритания ми липсва ужасно. Струва ми се, че губя разсъдъка си. Едва не се разплаках, като слязох от влака. Ще се радвам да се прибера у дома.
— О, Стюарт, това е прекрасно! Нещата не биха могли да се подредят по-добре! Много съм доволна.
— Ами ти? Не възразяваш ли да напуснеш Лондон?
— Ще ми е мъчно да се разделя с чичо Роди и семейството на Джо, но другата част от семейството ми липсва ужасно, Стюарт. Нямам търпение да видя Шийми, Мери и децата. — Усмихна се заговорнически. — Дори и Майкъл.
Те всички наистина ѝ липсваха. Ужасно много. Когато потегли през юли, планираше да отсъства най-много месец. Сега беше почти октомври. Липсваше ѝ и „Тас Тий”. Докато я нямаше, Стюарт се беше справял наистина отлично, но тя жадуваше да зърне складовете си, товарните си коли и фургони.
— Ами мъжът ти? Няма ли да се сърди, че го оставяш заради Ню Йорк?
— Няма да го оставя — отвърна тя и се засмя. — Идва с мен. Ще пробваме да прекарваме по три месеца там и после три месеца тук и ще видим как ще тръгне. — Спря го и посочи към тухлената сграда пред тях. — Стигнахме — обяви. — Това е. Ето го Оливърс Уорф.
— Мили боже! Огромен е — възкликна Стюарт и се наклони назад, за да огледа по-добре.
Фиона също вдигна поглед, доволна да види, че работата по него напредваше бързо. Оливърс Уорф започваше да възвръща някогашната си гордост. Черните петна от сажди по фасадата бяха изтъркани. Съборената стена беше издигната отново. Прозорците и капаците на отворите за товарене бяха подменени. Носещите колони и греди вътре бяха подновени и в момента работници полагаха нови дъсчени подове. Вътре вече имаше складиран чай. Листата „Асам”, които поръча за новата знакова марка чай на „Тас Тий Лондон” се намираха на втория етаж. Докато наблюдаваше дейността, кипяща около сградата, от реката лъхна свеж бриз.
— Да влезем — предложи Стюарт.
— Върви и огледай. Аз идвам веднага.
Той изчезна от погледа ѝ, а тя се запъти към Старите стълби — новите Стари стълби — за да поседне край водата за кратко. Изпитваше потребност да зърне така обичаната си река, да дойде на себе си и да се поуспокои от силните емоции, завладели я при спомена за случилото се в нощта, когато Оливърс Уорф изгоря. Седна на обичайното си място, на средата на пътя до долу.
Погледа чайките за кратко, видя мърляво хлапе, което ровеше за съкровища. Когато събра сили, насочи поглед през водата към Коулс Уорф, склад за зърно от южната страна на реката, където за последно видя брат си.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, както се случваше винаги, щом си припомнеше как чу гласа му, после зърна лицето му и почувства силните му ръце да я обгръщат.