В събота работеха само до обед, но часовете ѝ се струваха безкрайни. Господин Милтън експлоатираше безмилостно работничките. Вината не беше негова, Фиона го знаеше, той само следваше личните нареждания на Бъртън. Подозираше, че на работодателя им му се зловиди отпуснатия по неволя половин свободен ден и затова ги кара да страдат. В събота нямаха междинни почивки; налагаше ѝ се да изкара пет дълги часа на крак. Ако извадеше късмет, краката ѝ ставаха безчувствени; ако ли не, изпитваше постоянна нетърпима болка, която започваше от глезените и бавно се плъзваше нагоре към гърба ѝ. И по-лошото от стоенето права беше мъчителното еднообразие на работата: залепване на етикет върху кутията, претегляне на чая, пълнене на кутията, запечатването ѝ, прибирането ѝ в кашон и после всичко започваше от начало. Тази монотонност беше същинска агония за нейния остър ум и имаше дни като този, когато ѝ се струваше, че ще полудее, когато изпитваше дълбоки съмнения, че някога ще се измъкне и се чудеше дали плановете ѝ и направените жертви имат някаква стойност.
Тя измъкна фибите от масивния кок на тила си и разпусна косата си. После развърза връзките на обувките си и ги изрита настрана, събу чорапите и протегна дългите си крака пред себе си. Още я боляха от стоенето права и ходенето пеша до брега никак не беше помогнало. През съзнанието ѝ пробягаха укорните думи на майка ѝ: „Ако имаше малко здрав разум, дете, поне малко здрав разум, щеше да се прибереш право у дома, вместо да се влачиш до реката”.
Но как да не дойде при нея, помисли си, докато се възхищаваше на сребристата Темза, чиито води блестяха под августовското слънце. Кой би могъл да устои? Игриви вълнички се разплискваха палаво в основата на Старите стълби и я пръскаха. Тя наблюдаваше как я приближават и си фантазираше, че реката желае да докосне пръстите на краката ѝ, да се плъзне около глезените ѝ, да я придърпа в приканващите си дълбини и да я понесе със себе си. О, ако само можеше да поеме на това пътуване.
Докато се взираше във водната повърхност, Фиона почувства как умората — оставила тъмни кръгове под блестящите ѝ сини очи и болезнена скованост в младото ѝ тяло — я напуска и на мястото ѝ се настанява осезаема жизненост. Реката ѝ позволяваше да се възстанови. Хората твърдяха, че Сити, център на търговията и седалище на управляващите, намиращ се на запад от Уопинг е сърцето на Лондон. Ако това беше истина, тогава тази река беше източникът му на енергия. И сърцето на Фиона учестяваше ударите си и заблъскваше силно при вида на нейната красота.
Всичко вълнуващо в света се намираше точно тук, пред нея. Гледаше как корабите прекосяват реката, а трюмовете им, пълни със стока, идеща от всички далечни краища на страната, я караха да прелива от възхищение. Този следобед трафикът по Темза беше голям. Малки бързи лодки цепеха водите, превозвайки хора до и от корабите, хвърлили котва в средната ѝ част. Тромав параход избута друг по-малък плавателен съд в опита си да се намести на своята котвена стоянка. Завърнал се от лов на треска в ледените води на Северно море очукан траулер се придвижваше по посока на Билингсгейт. Шлепове се блъскаха един в друг, за да си издействат право да преминат в една или друга посока и да се освободят от товара си — тон индийско орехче тук, чували с кафе там. Варели с меласа. Вълна, вино и уиски. Бали тютюн. И сандъци след сандъци чай.
И навсякъде по врязващите се навътре докове, застанали на едно място и водещи разговор с капитаните или сновящи между бурета, щайги и струпани палети имаше търговци — енергични високомерни мъже, появили се от Сити да огледат стоката си в мига на пристигането на корабите. Придвижваха се дотук с файтони, носеха бастуни и отваряха със замах златните си часовници с така чисти и поддържани ръце, че Фиона се дивеше как можеха да принадлежат на мъже. Носеха цилиндри и дълги палта и биваха придружавани от следващи ги плътно по петите чиновници, които държаха в ръце счетоводните си книжа, проверяваха и записваха всичко. Тези хора бяха истински алхимици. Взимаха необработен материал и го превръщаха в злато. И Фиона копнееше да бъде една от тях.
Не я беше грижа, че от жените не се очаква да се месят в бизнес делата — особено момичета от простолюдието — и майка ѝ не спираше да ѝ го напомня. Такива като нея се научаваха да готвят, да шият и да поддържат къщата, та да могат да си намерят съпруг, който да се грижи за тях поне толкова добре, колкото го беше правил баща им. Майка ѝ определяше замислите ѝ като „безразсъдни” и я съветваше да отделя повече време да се усъвършенства в приготвянето на маслено тесто и по-малко време да виси при реката. Но баща ѝ не смяташе идеите ѝ за глупави.