Фиона седеше на стъпалата и четеше вестника на баща си, а Шийми си играеше до нея. Зачуди се кой би тръгнал с непознат в някоя тъмна пряка, когато наоколо броди убиец.
— Дяволът умее да бъде чаровен — твърдеше майка ѝ.
Трябваше да е такъв, каза си Фиона, щом успява да склони която и да е жена да тръгне с него нощем в мъглата съвсем сама.
На улицата и из целия Уайтчапъл на хората им се струваше невъзможно да повярват, че някой би извършил подобно деяние и после просто би изчезнал. Полицаите изглеждаха като същински палячовци. Върху тях се сипеха критики от страна на парламента и пресата. Тя знаеше, че това тормози чичо Роди. Още не се беше съвзел след намирането на тялото на онази жена. Продължаваха да го преследват кошмари.
Убиецът беше същинско чудовище. Също така пресата го беше превърнала в символ на всичко нередно в обществото им — насилието и беззаконието сред работещата класа и разпуснатостта сред висшата. За богатите убиецът беше член на порочните нисши кръгове, някакъв обезумял звяр. Бедните го виждаха като някой от висшите прослойки, джентълмен, който извличаше извратено удоволствие от преследването на проститутки, сякаш са плячка.
За католиците беше протестант; за протестантите нямаше съмнение, че е католик. За живеещите в Източен Лондон имигранти той представляваше откачен англичанин, пиян и опасен. Типичният англичанин си го представяше като мръсен безбожен чужденец.
Фиона не си беше изградила образ на убиеца. Не искаше да знае как изглежда. Не я беше грижа. Желаеше единствено той да бъде заловен, та да може да излиза вечер с Джо, без майка ѝ да се бои, че е просната мъртва в някоя пряка пет минути, след като е напуснала къщата.
Шумът от сгромолясването на кубчета в близост до нея я стресна.
— Гадост! — кресна Шийми.
— Чарли ли те научи на това?
Той кимна гордо.
— Гледай да не те чуе татко, момченце.
— Къде е Чарли? — попита Шийми, обръщайки лице към нея.
— В пивоварната.
— Искам да си дойде. Обеща да ми донесе бонбони.
— Скоро ще се прибере, миличък.
Жегна я чувство на вина, задето го излъга. Чарли не беше в пивоварната. Беше в „Лебеда”, една кръчма до реката, за да ступа някакъв тип; но тя не можеше да каже такова нещо на Шийми. Той беше прекалено малък, за да пази тайни и можеше да изпее на майка им. Фиона беше чула това от Джо, който на свой ред научил от приятел, който пък заложил на него и спечелил. Това обясняваше внезапната тенденция да се прибира у дома с посинени очи, което винаги приписваше на „момчешки разправии”.
Не се очакваше тя да знае, че брат ѝ се бие, така че не можеше да го попита какво планира да прави със спечелените пари, но имаше някаква представа: чичо Майкъл и Америка. Видя как се оживи онзи ден, щом майка им отвори писмото и прочете на глас описанието, което чичо им Майкъл даваше на магазина си и на Ню Йорк. По-късно го зърна как препрочита писмото, седнал до кухненската маса. Дори не вдигна поглед при нейното влизане, а само каза:
— Ще замина, Фий.
— Не можеш. Мама ще плаче — отвърна му тя. — А и без друго нямаш пари за билет.
Той пренебрегна думите ѝ.
— Обзалагам се, че на чичо Майкъл ще му дойде добре помощник, както върви бизнесът. Особено като се има предвид, че леля Моли очаква бебе. Защо това да не е собственият му племенник? Няма да остана тук и да работя за никакви пари в пивоварната до края на живота си.
— Можеш да работиш за мен и Джо в нашия магазин — предложи тя.
Той завъртя очи.
— Не прави физиономии! Ще отворим наш магазин. Само почакай и ще видиш.
— Искам да го постигна по свой си начин. Ще замина за Ню Йорк.
Фиона беше забравила за този разговор, докато не научи за боевете. Малкият наистина беше сериозен. Америка, каза си тя, където улиците са застлани със златни павета. Ако заминеше там, щеше да забогатее за нула време. Щеше да се постарае да се радва за него, когато настъпеше моментът, но ѝ бе ненавистна мисълта, че брат ѝ би отпътувал толкова далече. Обичаше го искрено, макар да създаваше неприятности, а хората, заминали за Америка, вече не се връщаха. Спомени и по някое писмо щяха да са единственото, останало ѝ от него.
Ако заминеше, щеше да ѝ липсва, но разбираше желанието му да се махне. Също като нея той не беше склонен да приеме бъдеще, включващо единствено нечовешки труд. Защо участта ѝ трябваше да е такава? Ами тази на Чарли? Защото бяха бедни ли? Да си беден, не беше престъпление — самият Господ също е бил беден и е произлизал от работническата класа, както все напомняше баща ѝ. Отец Дийган също твърдеше, че немотията не е грях; но той очакваше от тях да са примирени с нея. Ако си беден, значи, такива са били божиите намерения за теб и е редно да се подчиниш на волята му. Да си знаеш мястото и други подобни.