— Възможно е да е той — заяви Роди. — Не бих казал, че е изключено, като се има предвид какви неща е правил. Но без да му зададем въпроси, никога няма да научим със сигурност, нали така?
Не, чичо Роди, помисли си, взряна в реката, никога няма да знаем.
Понякога още си въобразяваше, че го е видяла… Бъртън… Джак… мрачния мъж… да крачи по брега в черното си палто с ръце зад гърба. Обръщаше се към нея, като че внезапно почувствал взора ѝ, повдигаше шапка, а после изчезваше в тъмните води или в сенките на Ориент Уорф. Роди я убеждаваше, че е умрял; че никой не би могъл да оживее след шест изстрела от такава близост. Тя също знаеше, че е мъртъв. И въпреки това някак продължаваше да го има. Чрез белезите, които остави по тялото ѝ. И онези, нанесени в душата ѝ.
В седмиците след разследването Роди подаде молба за прехвърляне. Обясни на началниците си, че му стига толкова в Ийст Енд и желае да премести семейството си извън Лондон. Надяваше се на назначение в Оксфордшир или Кент. С Фиона сподели, че ако остане, несъмнено пътищата им с Чарли ще се пресекат, а вероятността да му се наложи да арестува сина на Пади му идвала в повече. Заяви ѝ, че истинският Чарли Финеган е мъртъв. Умрял е още през 88-а.
— С всички ни се случи, не е ли така? — отвърна унило тя. И в известен смисъл това беше истината. Никой от тях — нито тя, нито Роди, Джо или Чарли — бяха същите хора отпреди десет години.
Сълзите отново започнаха да напират. Какво щеше да каже на Майкъл? И на Шийми, който така боготвореше по-големия си брат?
— Не им казвай нищо — предложи Джо. — Позволи на Шийми да съхрани спомените си. Дай му поне това.
Фиона прие съвета му. Но само засега. Само за днес. Нямаше да спре да се мъчи да открие Чарли без значение казаното от него, без значение делата му. Обичаше го. И някой ден щеше да си го върне. Истинския Чарли, а не Сид Малоун. Нямаше да изостави надеждите си. Никога не го бе правила.
Ветрецът, подухнал от реката, изсуши сълзите ѝ, а тя дочу стъпки зад гърба си. Обърна се като очакваше Стюарт, но видя малко червенокосо момиченце, може би девет или десетгодишно. Усмихна ѝ се срамежливо.
— Понякога и аз седя тук, за да гледам лодките — заговори. — Днес въздухът мирише прекрасно, нали? Обичам миризмата на чай.
Фиона също се усмихна.
— Да, така е. И няма как да не мирише на чай. Вчера в Оливърс Уорф бяха складирани петдесет тона най-висококачествен „Асам“.
— Обичам чай — заяви момичето вече малко по-уверено. — Чаят идва от изток. От Индия, Китай и Цейлон. Знам къде са на картата.
— Наистина ли?
— Да — отвърна развълнувано тя. — Някой ден ще отпътувам за Индия. На кораб. Ще притежавам собствена чаена плантация и ще бъда успяваща жена като онази по вестниците. Госпожа Соумс.
— Мисля, че сега е госпожа Бристоу — отговори Фиона, а очите ѝ заблестяха възторжено при вида на това дребничко ентусиазирано създание в избеляла памучна рокличка и овехтяла жилетка. — Наистина ли ще заминеш за Индия?
— Иска ми се — отговори момичето, а в големите ѝ кафяви очи се прокрадна съмнение. — Но не знам… — Заби поглед в обувките си и подритна стъпалото с върха на едната. — Госпожицата казва, че съм глупава. Твърди, че главата ми е пълна с мечти и паяжини.
— О — Фиона присви очи. — Коя е госпожицата?
— Учителката ми.
— Е, тя греши. Не си глупава. Хората с мечти са умни.
— Наистина ли?
— Наистина. В деня, когато допуснеш някой да ти отнеме мечтите, може да се запътиш направо към гробището. Все едно, че ще си мъртва.
— Истина ли е това? — попита момиченцето с широко отворени очи.
— Напълно. Един много мъдър човек ми го каза. Прекрасен човек, който някога идваше тук да гледа лодките. Също като теб. Как се казваш, миличка?
— Дейзи.
— Ами, Дейзи, ако някой ден искаш да имаш собствена плантация за чай, ще трябва да научиш ужасно много за чая.
— Вие знаете ли много за чая?
— Това онова.
— Разкажете ми! — помоли Дейзи.
— Първото, което трябва да умееш, е да различиш добрия чай от лошия. И съществуват няколко начина за това. Ела, ще ти покажа..
Фиона ѝ подаде ръката си и Дейзи я пое. Заедно изкачиха Старите стълби. Зад тях стрелите на десетки кранове се издигаха и смъкваха, баржи се разминаваха с фериботи, вятърът носеше моряшка песен, а сребристата Темза течеше. Неизменна, неумолима. Преодоляваше границите си, преливаше по бреговете си. Вечна и никога същата.