Тя хвърли поглед към Монтагю Стрийт, към порутените опушени къщи с техните тесни стаи, тънки стени и пропускащи вятър прозорци. Познаваше живота на повечето от техните обитатели. Номер 5 — семейство Макдона — девет деца, вечно недохранени. Номер 7 — семейство Смит — той играеше на хазарт, тя вечно беше в заложната къща и децата растяха без надзор. Номер 9 — семейство Филипс — беше им трудно, но се справяха сносно. Госпожа Филипс, която никога не се усмихваше, все търкаше верандата пред къщата.
Беше ли това нейното място? Знаеше със сигурност, че не си го беше избрала. Щеше да го остави на друг. Те с Джо щяха да си намерят по-добро.
Джо. На устните ѝ се появи усмивка при спомена какво бяха правили в онзи проход неотдавна. Чувстваше напрежение и топлина само като си помислеше, а тя мислеше за това непрестанно. Отиде на църква с намерение да се изповяда за стореното пред отец Дийгън, но по пътя реши, че не му влиза в работата, тъй като не беше грях. Той би казал, че са направили нещо нередно, но тя знаеше, че не е така. Не и с Джо.
Какво ми става, почуди се. В един миг беше убедена, че не е редно да върши нещо подобно, дори да мисли по въпроса. В следващия си представяше как двамата с Джо са се озовали насаме отново. Той я целуваше, а ръцете му я докосваха там, където не биваше. Дали бяха направили всичко, което биха могли преди финалното нещо? И какво ли беше усещането от него? Имаше бегла представа какво се случва. Беше чувала, че мъжът се притиска много, но защо? Защото не се получаваше ли? И ако не се получаваше, това значеше ли, че ще боли? Щеше ѝ се да имаше някой, който да може да ѝ обясни. Приятелките ѝ не знаеха по въпроса повече от нея, а би умряла, преди да попита Чарли.
Почувства как Шийми се обляга на нея. Очите му се затваряха и се прозяваше. Беше време за следобедния му сън. Тя събра кубчетата му, заведе го вътре и го сложи в леглото му в дневната. Заспа, преди да успее да му свали обувките. Измъкна се тихо от стаята и затвори вратата. Чарли го нямаше. Чичо Роди беше в кръчмата. Айлийн спеше в спалнята на родителите ѝ на горния етаж. Дори майка ѝ и баща ѝ бяха полегнали, както правеха всяка неделя, и двамата с Чарли знаеха, че не бива да ги безпокоят.
Поне за един час беше напълно свободна. Можеше да си направи чаша чай и да почете. Можеше да се разходи по търговската улица и да разгледа витрините или би могла да посети някоя приятелка. Стоеше насред антрето в опит да реши, когато се чу почукване на вратата. Отвори.
— Здравейте, госпожо — поздрави момчето на стълбите. — Бихте ли желали плодове и зеленчуци? Ряпа? Лук? Брюкселско зеле?
— Тихо, глупчо, ще събудиш брат ми и останалите в къщата — отговори Фиона, щастлива да види Джо. — Подранил си днес. Слаб ли беше пазарът сутринта?
— Пазарът ли? Ами, не, не точно… приключих по-рано, това е всичко. Приключих рано и реших, че може да се поразходим. До реката — добави и се усмихна ведро.
Прекалено ведро, каза си тя. И той никога не приключваше по-рано. Нито се разхождаше до реката, след като беше прекарал целия уикенд на крак зад сергията. Нещо ставаше.
— Хайде — настоя той и я дръпна за ръката.
Крачеше бързо. И мълчеше. Фиона нямаше съмнения, че в главата му се случваше нещо. Дали пак се беше скарал с баща си? Тревожеше се и искаше да научи, но той нямаше да заговори, преди да е готов за това.
Когато пристигнаха при Старите стълби, доковете бяха тихи. Също и реката. Приливът беше започнал. Само няколко шлепа цепеха водите. По протежението на бреговете вратите на складовете бяха затворени, а крановете неподвижни. Реката, също като останалата част от Лондон, даваше най-доброто от себе си да отбележи божия ден.
Седнаха по средата на стълбите. Джо се наведе напред с лакти, опрени на коленете, и продължи да мълчи. Фиона хвърли поглед към лицето му, а после насочи взор към реката в очакване той да заговори. Пое дълбоко въздух и подуши чай. Винаги беше чай. Опакован в сандъци в Оливърс Уорф или на купчини по пода. Представяше си кафявите прашинки, които се носеха из въздуха и излизаха навън през цепнатините на вратите. Затвори очи и отново вдъхна. Сладък и свеж аромат. Даржилинг.
След около минута Джо каза:
— Чувам, че Чарли вече си е извоювал репутация в „Лебеда”.
Това беше начинът му да заобиколи онова, което го тормозеше.
— Най-добре да се моли да не научи майка ни — отговори тя. — Ще го извлече навън за ухото.