— Какво прави с печалбите?
— Мисля, че събира за билет до Америка. Иска да работи за брата на баща ни в Ню Йорк.
— Фиона — прекъсна я Джо и хвана ръката ѝ.
— Да?
— Поканих те да излезеш на разходка с мен, защото исках да ти кажа, че може… — Той се поколеба. — Има вероятност… Изникна възможност за работа… — Той замълча отново, като потъркваше крак в стъпалото пред него. Погледна към плискащата се вода, пое дълбоко въздух и бързо заговори. — Не е хубаво. Няма да харесаш онова, което ще ти кажа, без значение как ще го представя, така че ето какво: Томи Питърсън ми предложи работа и аз я приех.
— Какво? — попита тя смаяно.
— Приех работата — повтори и я заубеждава: — Заплащането е добро, Фий. Много повече, отколкото изкарвам на пазара с баща си…
— Приел си работа от Тони Питърсън? От бащата на Мили?
— Да, но…
— Значи с магазина ни е свършено? — попита разгневено тя и дръпна ръката си. — Това ли ми казваш?
— Не, не, не ти казвам такова нещо! За бога, Фиона. Знаех, че ще направиш нещата десет пъти по-сложни. Ще спреш ли да ме изслушаш, моля те?
Тя се взираше напред към реката и отказваше да го погледне. Мили Питърсън имаше пръст в това; знаеше го. Джо хвана брадичката ѝ и обърна лицето ѝ към себе си. Тя го плесна през ръката.
— Ще върша общо взето същото като досега, ще пласирам стока — обясни. — Томи ме видял как работя на сергията на баща ми и стилът ми му допаднал. Само че вместо на хората ще продавам на други търговци.
Фиона го гледаше хладно и не казваше нищо.
— Ще науча много за продажбата на едро и как се върти бизнес от самото начало. С фермерите в Джърси и Кент. С френските търговци. Ще имам възможност да видя как стават покупките и продажбите на най-големия пазар в Лондон и…
— Къде? В Спитафийлдс ли? — прекъсна го Фиона, имайки предвид близкия пазар.
— Ами, има нещо друго, което трябва да ти кажа. Няма да работя в клона на Питърсън в Спитафийлдс. Иска ме в Ковънт Гардън.
— Значи се махаш от Монтагю Стрийт — отбеляза тя глухо.
— Нямам избор, Фий. Работният ден започва в четири сутринта. Ще се налага да тръгвам от Уайтчапъл в два, за да не закъснявам. И като се има предвид, че стоката ще пристига по всяко време, ще се налага да работим до късно вечерта. Ще трябва да спя, когато намеря.
— Къде?
— В стая, която Питърсън притежава в сградата на пазара. Над офисите.
— Обзаведена с легло, мивка и дъщеря.
— Ще я деля с племенника му, момче на моята възраст. Няма да ми струва и пени.
Фиона не каза нищо. Отново впери поглед в реката.
— От това може да излезе нещо добро, Фий. Защо си толкова против?
Защо? — запита се Фиона, приковала очи в един шлеп. Защото никога не съм живяла без теб наоколо, защото сърцето ми подскача всеки път, щом те зърна, защото лицето ти, усмивката ти, гласът ти заличават тъгата на това място, защото мечтите ни ми дават надежда и правят всичко поносимо. Ето защо.
Преглътна с усилие в опит да сдържи сълзите, които се криеха зад гнева ѝ.
— Просто има много за осмисляне. Толкова е внезапно. Приемаш нова работа и се местиш оттук. Вече няма да си на една къща разстояние или пък на пазара. Кой ще седи тук до мен след работа в събота и… и… — Гласът ѝ заглъхна.
— Фиона, погледни ме — нареди ѝ Джо и обърса сълза от лицето ѝ. Тя се обърна към него, но очите ѝ избягваха неговите. — Не приех тази работа, без да мисля за нас. Питърсън ми я предложи преди два дни. Не спирах да прехвърлям подробностите в главата си, като се стараех да намеря най-доброто решение. Не за мен, а за нас. И това работно място е именно такова. Не мога да остана тук, Фий. Не спирам да се карам с баща си. А не мога да се отделя. Ще представлявам конкуренция, която ще отнема залъка от устата на собственото ми семейство. При Питърсън ще изкарвам два пъти повече, отколкото при баща ми. Ще имам възможност да заделям пари за магазина ни по-бързо отвсякога. И ще усвоявам неща, които ще са ни от полза, щом се включим в бизнеса. — Той стисна силно ръката ѝ. — Не разбираш ли колко ще е важно?
Фиона кимна. Разбираше. Въпреки първоначалния си гняв знаеше, че е прав — това беше една добра стъпка, макар и трудна. Всичко, което можеше да ускори откриването на магазина им, беше добро. Но все пак продължаваше да е тъжна. Идеята може и да звучеше логично за разума, но сърцето ѝ се късаше.
— Кога тръгваш?
— Утре.
— Боже, Джо.
— Не бъди толкова тъжна… — каза той, като се стараеше да я ободри. — Няма да продължи вечно и ще се прибера веднага щом мога. И ще ти донеса нещо, става ли?