— Искам само теб. Друго не ми трябва. И обещай да не се увличаш по Мили. Убедена съм, че ще намира причини да се появява в Ковънт Гардън от време на време, за да се кипри и да флиртува — заяви тя.
— Не бъди глупава.
Тя скочи от мястото си и слезе надолу по стълбите към Ориент Уорф. Наведе се да събере шепа камъчета, които да запрати във водата, и си наложи да престане. Държеше се себично, мислеше само за себе си. Трябваше да бъде зад гърба му; и без друго никак нямаше да му е лесно. Работата в Ковънт Гардън щеше да е нова и вълнуваща, но все пак тежка. От онова, което беше чувала за Томи Питърсън, той щеше да се труди във всеки възможен час.
Джо се присъедини към нея и също започна да хвърля камъчета. Когато купчинката му свърши, той се наведе за още. Един от камъните, който беше потънал дълбоко в тинята, издаде силен звук, когато го измъкна. В секундата преди оставената от него дупка да бъде запълнена с вода, той видя вътре да проблясва нещо синьо. Хвърли камъка и заопипва тинята. Пръстите му се натъкнаха на малко твърдо топче. След секунди той го измъкна.
— Виж, Фий — извика и го изплакна от тинята.
Фиона се наведе до него. Той държеше в ръка гладък овален камък, плосък от едната страна и изпъкнал от другата. От единия му край тръгваше жлеб, който продължаваше до средата и там се разделяше на две. Беше тъмносин и дълъг около два и половина сантиметра. Докато повърхността му съхнеше, започна да придобива глазиран вид, доказателство за дълга и непрекъсната абразия от пясъка и водата.
— Какъв красив син цвят — възхити се Фиона.
— Не знам от какво е. Може да е дъното на старо шише за лекарства — обясни Джо, докато се чумереше, въртейки камъка между пръстите си. Хвана ръката на Фиона, положи го върху дланта ѝ и притисна пръстите ѝ към него. — Ето. Бижу от реката за теб. Това е най-доброто, което мога да си позволя в момента, но някой ден ще мога повече. Обещавам.
Фиона разтвори ръка и заоглежда съкровището си съсредоточено, като се наслаждаваше на тежестта му върху дланта ѝ. Щеше да го носи навсякъде със себе си след заминаването на Джо. Щом се почувстваше самотна, щеше да плъзне ръка в джоба си и то щеше да е там и да ѝ напомня за него.
— Фиона…
— Аха? — отвърна тя, погълната от камъка.
— Обичам те.
Тя го погледна изненадано. Никога не го беше изричал преди. Чувствата помежду им бяха нещо, което съществуваше, но никога не беше изказвано с думи. Не беше в стила на кокнитата да разкриват сърцата си и да говорят за съкровените си чувства. Той я обичаше. Винаги го беше знаела и никога не беше се съмнявала, но да чуе думите да се откъсват от устата му…
— Обичам те — повтори той, този път по-страстно. — Така че се пази, става ли? Защото мен няма да ме има наоколо да го правя вместо теб. Не избирай кратки маршрути до дома, никакви проходи и тъмни улички. Движи се по Канън Стрийт и пресичай внимателно. Не идвай при реката, освен ако не трябва да се срещнеш с баща си. И се старай да не излизаш по тъмно, докато този мръсник е на свобода.
Изведнъж тъгата ѝ стана непоносима. Очите ѝ отново се напълниха със сълзи. Той отиваше само в друга част на Лондон, в Уест Енд, но със същия успех можеше да е и Китай. Не би могла да стигне до там; нямаше пари за път. Не можеше да понесе мисълта за предстоящите дни. Дни, от които той нямаше да бъде част, точещи се един след друг така тъжни и унили, без да е способна да го зърне как сутрин кара количката на пазара или вечер идва да я кани на разходка.
— Джо — произнесе тихо.
— Какво?
Тя обгърна лицето му с длани и го целуна.
— И аз те обичам.
— Разбира се, че ме обичаш — промърмори развълнувано той. — Как няма да обичаш такъв хубавец като мен?
Загледана в него Фиона изведнъж беше завладяна от неконтролируем и вледеняващ страх, че ще го изгуби. Почувства се, сякаш някой ѝ го е отнел. Целуна го отново, по-страстно отвсякога преди, а ръцете ѝ мачкаха ризата му. Изпълни я сляпа и могъща потребност от него. Искаше ѝ се да го притисне към себе си и да го задържи там. Да го маркира като свой. Тези чувства бяха опасни и тя знаеше докъде ще доведат, но не я беше грижа. Той щеше да замине, налагаше се. Но тя щеше да се погрижи да отнесе част от нея със себе си и тя щеше да задържи частица от него тук.
Намираха се съвсем близо до закътаното пространство, предлагано от Ориент Уорф. Пое ръката му и го дръпна между колоните, които подпираха вдадения към водата док. Под него беше тъмно и тихо, чуваше се единствено плискането на вълните. Никой не можеше да ги види, нямаше да им подсвиркват моряци или работници от шлеповете.