Тя отново го придърпа към себе си, целуна го по устните и по шията. Когато той отмести длан от кръста на гърдите ѝ, тя я покри със своята собствена и притисна силно. Момичешкият ѝ страх беше изчезнал. Винаги беше изгаряла от копнеж за неговите устни, допира му, но също така се беше бояла. Сега като че тялото ѝ служеше единствено на собствените си цели, изпълнени със страст и неотложни. Ударите на сърцето ѝ и огънят, пламнал в основата на стомаха ѝ, сега изпълващ всяка частица от тялото, замъгляваха всички предупредителни гласове в главата ѝ. Сякаш не можеше да достигне достатъчно близо до него; целувките и докосванията не успяваха да задоволят този нов копнеж, а само го подсилваха. Чувстваше, че изгаря и не ѝ достига въздух, струваше ѝ се, че ще умре, ако не запълни тази своя празнота.
Ръцете ѝ съблякоха палтото от раменете му. Той измъкна ръце от ръкавите и го захвърли на земята. Пръстите ѝ намериха копчетата на ризата и бързо ги разкопчаха едно по едно. Тя пъхна ръце отдолу и плъзна длани по гърдите му. Докосна голата му кожа с устни и вдъхна аромата му. Сякаш сетивата ѝ желаеха да опознаят всеки сантиметър от него и да запечатат в съзнанието ѝ мириса му, вкуса му, усещането за него. И пак не беше достатъчно.
Тя разкопча блузата си, а после развърза камизолата, като пръстите ѝ не смогваха да се справят достатъчно бързо с връзките. Бялата памучна тъкан се раздели и се свлече на земята, оставяйки я гола от кръста нагоре. Тя вдигна очи към лицето му и зърна изписаното там желание, но дори не можеше да си представи колко силно беше то в действителност. Джо я беше виждал почти във всеки ден от живота си, познаваше настроенията, мимиките, жестовете, но никога не я беше виждал по този начин — с коса, стелеща се по раменете, черна като мастило на фона на бялата като слонова кост кожа. Голите ѝ гърди, така заоблени, натежали и красиви. И очите ѝ, дълбоки и наситено сини като океана.
— Боже, момиче, толкова си красива — прошепна той.
Безкрайно нежно и внимателно той обгърна гърдите ѝ с длани и ги целуна, също и трапчинката помежду им, а накрая целуна ѝ мястото, където се намираше сърцето ѝ. После се наведе, събра дрехите ѝ и ѝ ги подаде.
— Защо? — попита тя огорчено. — Не ме ли желаеш?
Той потисна смеха си.
— Да не те желая ли? — Хвана рязко ръката ѝ и я притисна между краката си. — Прилича ли ти да не те желая?
Фиона дръпна ръката си и се изчерви.
— Желая те повече, отколкото съм желал каквото и да било друго в живота си, Фиона. Само преди секунда едва не те обладах тук, на земята. Само бог знае откъде намерих сили да спра.
— Защо го направи? Аз не исках да спираш.
— Защото какво би станало, ако се случи нещо? Аз ще съм в Ковънт Гардън, а ти тук с голям корем и баща ти ще иска да убие и двама ни.
Фиона прехапа устната си. Нямаше смисъл да му казва, че беше копняла толкова силно за него, че беше склонна да поеме и такъв риск.
— Бих се оженил за теб на мига, ако се случи такова нещо, Фий. Знаеш, че бих го сторил, но как бихме се справили с бебе в този момент? Не можем да си го позволим. Трябва да се придържаме към плана си — спестявания, после магазин и след това ще се оженим. И по този начин, когато бебетата дойдат на бял свят, ще имаме пари да им предоставим всичко нужно. Нали така?
— Да — отвърна тихо тя. Облече си камизолата, а после и блузата. После събра косата си в спретната плитка и се постара да се престори на спокойна и въздържана. Със съзнанието си се съгласи с казаното от Джо, но това не се отнасяше за тялото ѝ. То беше възбудено, пулсиращо и изключително незадоволено. Все още примираше от копнеж и не го интересуваха причините.
— Хайде — каза той и ѝ подаде ръка. Придърпа я към себе си и останаха така дълго време, преди да излязат измежду стълбовете. Върнаха се до Старите стълби, изкачиха се по тях, а на върха им поспряха за малко, та той да хвърли един последен поглед на шлеповете, складовете за чай и реката. Нямаше да има възможност да ги вижда известно време.
Докато вървяха към вкъщи, Джо не успя да се въздържи да не я закачи както винаги. Не спираше да я гледа и да се усмихва. Когато най-накрая тя се обърна към него с настояването да знае какво точно гледа, той се засмя и поклати глава.
— Никога не съм предполагал — обясни.
— Не си предполагал какво?
— Не съм предполагал, че малкото ми свенливо цветенце, момичето, което неотдавна се тревожеше да не стигна прекалено далече край стената на пивоварната, е такава похотливка.
— О, Джо! — изписка тя и се изчерви. — Да не си посмял да ми се подиграваш така!
— Мисля, че е чудесно. Наистина го мисля. И по-добре да си също така похотлива в деня на сватбата ни или няма да те взема. Ще те върна на баща ти. Също като сандък гнили ябълки.