— Трябва да имаш мечти, Фий — казваше ѝ. — В деня, когато спреш да мечтаеш, спокойно можеш да се запътиш към погребалното бюро, защото все едно че ще си мъртва.
Погълната от очарованието на реката, Фиона не чу стъпките, приближили към Старите стълби. Не виждаше, че застаналият там строен млад мъж се усмихва, докато я наблюдава, опрял гръб в покритите с мъх камъни, като се стараеше да не я прекъсне, изпитвайки желание да се повзира в нея още миг, преди да обяви присъствието си.
— Ехо — извика меко.
Фиона се обърна. При вида му лицето ѝ засия, а това смекчи за няколко секунди решимостта и целеустремеността, които неизменно присъстваха в изражението ѝ — толкова явна целеустременост, че съседските жени не пропускаха да я споменат, цъкаха с език и вдигаха рамене, коментирайки, че силните черти на лицето говорят за силна воля. А силната воля водеше до ядове. Казваха, че никога няма да си намери съпруг. Мъжете не харесваха това качество у жените.
Но този конкретен мъж като че не възразяваше срещу него. Не повече отколкото срещу лъскавата черна коса, която се къдреше покрай лицето ѝ и се спускаше надолу по гърба. Или пък срещу подобните на сапфири очи, искрящи със синя жар.
— Подрани, Джо — отбеляза тя и се усмихна.
— Да — отвърна той и седна до нея. — С баща ми свършихме по-рано в Спиталфийлдс. Зарзаватчията е настинал, така че не се пазари. Разполагам със следващите два часа за себе си. Ето — добави и ѝ подаде цвете. — Попадна ми по път за насам.
— Роза! — възкликна тя. — Благодаря.
Розите бяха скъпи. Той не можеше да си позволи да ѝ подарява често по някоя. Тя допря нежните ѝ листчета до лицето си, а после я намести зад ухото си.
— Каква е равносметката от тази седмица? Колко имаме? — попита.
— Дванайсет лири, един шилинг и шест пенса.
— Добави и това — отвърна тя и измъкна една монета от джоба си. — Тогава ще имаме дванайсет лири и два шилинга.
— Можеш ли да си го позволиш? Да не пропускаш пак обядите, за да пестиш?
— Не.
— Говоря сериозно, Фий. Много ще се ядосам, ако го правиш.
— Казах, че не го правя! — наежи се тя и бързо смени темата. — Не след дълго ще станат петнайсет, после двайсет и двайсет и пет. Ще се случи, нали?
— Разбира се, че ще се случи. Ако се движим така, само още година и ще разполагаме с нашите двайсет и пет лири. Достатъчно за тримесечен наем и първоначално зареждане.
— Цяла година — повтори Фиона. — Струва ми се цяла вечност.
— Ще мине бързо, мила — успокои я Джо и стисна ръката ѝ. — Това е трудната част. Шест месеца след като открием първия си магазин, ще имаме толкова много пари, че ще отворим и друг. И после още един, докато не направим цяла верига. Бързо ще натрупаме състояние.
— Ще бъдем богати! — заяви тя, отново разведрена.
Джо се засмя.
— Не веднага, но някой ден ще бъдем. Обещавам ти, Фий.
Фиона притисна колене към брадичката си, а на лицето ѝ грееше широка усмивка. Една година не беше толкова дълъг период. Особено ако се сравнеше с това колко дълго бяха обсъждали да отворят свой собствен магазин. Правеха го от цяла вечност, още откакто бяха деца. И преди две години започнаха да спестяват, слагаха пари настрана в стара кутия от какао, която Джо криеше под леглото си. Всичко отиваше в тази кутия — надници, суми, дадени им за Коледа или рождените дни, допълнително припечелени пари и дори няколко намерени на улицата монети. Малко по малко парите се бяха трупали и сега имаха дванайсет лири и два шилинга — цяло състояние.
През годините двамата с Джо бяха обрисували въображаема картина на магазина си, като я бяха разкрасявали и усъвършенствали толкова много, че тя се беше превърнала в нещо реално и на нея ѝ беше достатъчно само да затвори очи, за да подуши чая. Успяваше да почувства гладкия дъбов тезгях под дланите си и да чуе издрънчаването на малката пиринчена камбанка, оповестяваща влизането на клиенти. Мястото щеше да е светло и уютно, а не някаква мърлява дупка. Нещо наистина красиво, с толкова хубави витрини, че на хората просто да им е трудно да го отминат.