Последната им спирка беше залата за сладкиши, където Фиона се захласна по една красива сватбена торта. Дипли от червени захарни рози, така добре изработени, че наподобяваха истински, декорираха основата от фондан, където надпис информираше заинтересованите, че тортата е копие на направената за сватбата на Лилиан Прайс Хамърсли от Ню Йорк и Джордж Спенсър-Чърчил, осмия херцог на Марлборо. Обясняваше се, че захарните рози са изработени по модел на нов сорт рози, донесени от Америка — „Американска красавица”.
— Нашата ще е точна такава — заяви Джо. — Само че с рози от Уайтчапъл.
— От Уайтчапъл ли? Не съм чувала за такива.
— Известни са още под името маргарити.
— „Хародс” правят ли доставки в Уайтчапъл? — попита Фиона, смеейки се.
— Не би ли било това гледка и половина? — попита Джо и също се засмя. — Кола на „Хародс” да се опитва да достигне Уайтчапъл. Сигурно дори не знаят, че е в Лондон.
Двамата се тресяха от смях, докато напускаха магазина, представяйки си как някой от зелените фургони на „Хародс” с неговия кочияш с изправен гръб и бели ръкавици се друса и подскача по разбитите улици на района около доковете, следван от местните гамени и уличните кучета.
— Сега къде ще отидем? — попита Фиона, а сините ѝ очи блестяха.
— Ще отминем Хайд Парк, после по Бонд Стрийт и Риджънт Стрийт, а след това те очаква изненада.
Всичко беше една голяма изненада, откакто рано тази сутрин Джо пристигна на Монтагю Стрийт и почука на вратата ѝ. Тя изтича да отвори, защото знаеше, че е той, след като ѝ беше написал две седмици по-рано за желанието си да я изведе.
Помоли майка си за разрешение, а тя отвърна:
— Питай баща си. — Той попъхтя известно време, но накрая ѝ каза, че може да отиде. После се наложи да се моли на господин Минтън за половин свободен ден. Той я принуди да се унижава, но накрая се съгласи с орязване на заплащането, разбира се.
В началото се вълнуваше толкова много, че не можеше да дочака да настъпи денят. Но скоро осъзна, че няма нищо красиво, което да облече, и ще се наложи да носи по-хубавата от двете си поли и проста памучна блуза. Майка ѝ забеляза внезапната ѝ унилост и бързо ѝ стана ясно каква е причината. Майстор да прави от нищо нещо, тя бързо реши проблема. Отведе Фиона в спалнята си и прерови една ракла, докато не откри търсеното от нея — втален жакет на сини и кремави райета, който беше носила в деня на сватбата си. Вече ѝ беше прекалено малък — четирите бременности бяха направили бюста и талията ѝ по-масивни, — но се оказа съвсем по мярка на Фиона и подчертаваше идеално стройната ѝ фигура. Също така Фиона беше заела от приятелката си Бриджит малка брошка във форма на теменужка от емайлиран пиринч, а приятелката на чичо Роди, Грейс, ѝ даде назаем красива бродирана чантичка.
Баща ѝ и чичо Роди осигуриха завършващия елемент — широкопола синя кадифена шапка и две червени рози към нея. В петък се прибра по-късно от работа и я откри на своя стол до кухненската маса. Баща ѝ, както винаги, беше скрил лицето си зад вестника, а чичо Роди си наливаше бира. Чарли и Шийми стояха до масата. Кейт стоеше пред печката. Фиона местеше широко ококорени очи между шапката и майка си.
— От баща ти е — обясни майка ѝ. — И от чичо Роди.
Тя я взе. Беше втора ръка и кадифето беше леко протрито на места, но нищо, което розите да не можеха да прикрият. Знаеше, че майка ѝ я беше избрала, а баща ѝ и чичо Роди бяха платили. Опита се да благодари, но гърлото ѝ се беше стегнало, а очите ѝ блестяха.
— Не я ли харесваш, момиче? — попита разтревожено Роди.
— О, да, чичо Роди! — отвърна тя, най-накрая открила гласа си. — Прекрасна е. Много ви благодаря. Благодаря, татко!
Роди се усмихна.
— Аз лично избрах цветята — обясни.
Пади изсумтя.
Фиона прегърна Роди, а после се настани между баща си и вестника му и прегърна и него.
— Не биваше да го правиш, татко. Благодаря ти.
— Нещо съвсем дребно е — отговори дрезгаво. — Забавлявай се утре. И предай на Бристоу да се грижи добре за теб или ще отговаря пред мен.
Все още държаща шапката в ръка, Фиона плъзна длан по меката кадифена периферия. Точно когато си мислеше, че сълзите ще бликнат всеки момент, Чарли извади чифт тъмносини ръкавици и те, разбира се, бликнаха.
— Не ставай глупава — заговори той смутено. — Не са нищо особено. Купих ги втора ръка. Просто не искам да изглеждаш като дрипла.