По-късно същата вечер Фиона се изкъпа, а Кейт изми косата ѝ. После оглади полата, блузата и жакета си, докато майка ѝ прикачаше розите на шапката. Струваше ѝ се, че няма да успее да заспи, но все пак заспа и стана рано. Изми си лицето, среса косата си и я прибра с помощта на майка си. После се облече и изпробва шапката, като я слагаше и сваляше няколко пъти, а майка ѝ не спираше да протестира, че ще си развали прическата, ако не спре. Най-сетне беше готова.
— Пади, виж я само — произнесе замечтано Кейт, докато забождаше взетата на заем брошка на ревера ѝ. — Първото ни дете вече порасна. И е красива също като юнска роза.
Седналият до масата Чарли, който закусваше, издаде погнусен звук. Пади, който закопчаваше ризата си и се готвеше за работа, погледна към дъщеря си и се усмихна.
— Да, чудесно момиче е. Прилича на майка си.
Фиона хвърли бърз поглед към малкото огледало, стоящо на рамката на камината в кухнята и остана доволна. Майка ѝ беше свършила добра работа с косата ѝ, а жакетът изглеждаше запазен и елегантен.
Нямаше много време да се възхищава на отражението си, защото на вратата се почука и тя се втурна по коридора, за да отвори на Джо. Очите му се разшириха, когато я видя и не можа да се въздържи да не я целуне.
— Изглеждаш невероятно — прошепна. — По-красива, отколкото те помня.
Фиона беше така щастлива да го види; бяха минали само две седмици от заминаването му, но ѝ се струваха като месеци. Той изглеждаше различно — косата му беше по-дълга и беше отслабнал. Нямаше търпение да го има само за себе си, но първо трябваше да го остави да побъбри с родителите ѝ. Той влезе в кухнята, изпи чаша чай и им разказа за новата си работа.
Когато баща ѝ започна да опява за профсъюза, Фиона реши, че е време да тръгват. Запътиха се към Комършъл Стрийт, откъдето щяха да вземат градския дилижанс. Но Джо направи малко отклонение преди това. В края на Монтагю Стрийт я дръпна в един вход и я целуна дълго и страстно.
— Боже, колко ми липсваше — възкликна, като за кратко се задържа на известно разстояние, за да огледа лицето ѝ. После, преди тя да успее да каже, че и той ѝ е липсвал, я придърпа към себе си и я целуна. Най-накрая хвана ръката ѝ и добави: — Хайде, стига си се мляскала с мен. Гоним дилижанс.
Докато вървяха към спирката, той ѝ разказа повече за Ковънт Гардън, за готвачите от „Кларидж” и кафе „Роял” и за джентълмените от клуба „Сейнт Джордж”, които сбръчкваха носовете си от всяко нещо, за носачите им, които носеха кошниците с покупки на главите си, за шумните и разюздани жени, които изкарваха прехраната си, като чистят грах и орехи. Дилижансът пристигна, теглен от впряг коне. Джо помогна на Фиона да се качи и плати за билетите на двама им, а после се покачиха на горната платформа. Беше хубав септемврийски ден, не прекалено студен, и така щяха да видят Лондон по-добре.
Фиона, която никога не се беше возила на дилижанс, примираше от вълнение.
— Сигурен ли си, че не е прекалено скъпо? — прошепна му разтревожено. — Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?
Джо ѝ шътна и дилижансът ги подкара към Сити, търговския център на Лондон, а той започна да ѝ показва сградите на различни търговци. Тя стискаше здраво ръката му, развълнувана от всичко ново, което виждаше. Една сграда, по-висока и по-пищна от околните, грабна вниманието ѝ.
— Тази е на Бъртън — обясни Джо. — Чух, че ремонтът струвал купища пари. Не мисля, че баща ти трябва да разчита да изцеди повишения от този тип в скоро време.
Докато се отдалечаваха от „Хародс” по Бръмптън Роуд, Фиона не можеше да откъсне поглед от Джо. Той отново говореше за Питърсън, но внезапно млъкна, защото осъзна, че тя го наблюдава и се усмихва, без да чува и дума от казаното.
— Какво?
— Нищо.
— Кажи ми.
— Просто ми харесва да те гледам. Това е всичко. Нямаше те дълго време. А сега си до мен — същият и все пак различен. Така развълнуван заради новите хора и неща.
— Спри! Караш ме да се чувствам неудобно. Ако съм развълнуван, то е заради нас. Заради нашия магазин. Научавам толкова много, Фий. Много повече, отколкото бих научил, ако бях останал с баща ми. А освен това ми се плаща добре. Помниш ли нашата кутия от какао?
— Да. Имам пари, които да ти дам за нея.
— Почакай да видиш колко са се събрали вътре.
— Колко?
— Ще видиш.
— Кажи ми!
— Не.
— Защо не?
— Защото трябва да има нещо, с което да те изкуша да дойдеш в стаята ми, нали така? — заяви той с лукава усмивка. — Нещо, с което да те привлека по-късно.
— Значи ще мога да се запозная със съквартиранта ти? Хари, нали? — попита Фиона, преструвайки се, че не е разбрала.