— Всичко това е твое? — попита, докато се разхождаше.
— Да, мое и на Хари. Всеки си има легло. В началото ми беше трудно да свикна. Толкова удобно, толкова много място. Без малък брат, който да те рита по цяла нощ.
— И си имате тоалетна? На закрито?
Джо се засмя.
— Да, върви и погледни. Истинско чудо.
Когато се върна, той седеше пред печката — вратичката беше широко отворена, а огънят танцуваше весело вътре. Очите ѝ забродиха по рамката на камината. Там имаше всякакви мъжки принадлежности: бръсначи, сгъваем нож, метални шишета за уиски с инициали X. Е. и красива копринена чантичка.
— Тази чантичка твоя ли е или на Хари? — попита закачливо Фиона.
— Какво? — учуди се Джо и проследи погледа ѝ. — О… Тази… Вероятно е на Мили.
— Мили! Мили Питърсън?
— Да — потвърди той и разрови жаравата.
— Какво прави чантичката на Мили тук? — попита възмутено.
— Ами… Идва да навестява Хари…
— Колко често?
— Не знам. Миналата неделя. Няколко пъти през седмицата. И, както изглежда, идвала е и днес.
— Разбирам.
— Какво разбираш? — попита той, като продължаваше да ръчка жарта.
— Не идва да вижда Хари, а теб.
— О, Фиона — изпъшка той. — Не започвай отново.
Фиона беше бясна. Мили Питърсън идваше тук всяка седмица. Имаше възможност да се среща с Джо — проклетата малка кучка, — докато тя не го беше виждала от две седмици.
— Какво правите, като дойде?
— Не знам. Нищо особено наистина.
Тя повдигна вежда.
— Ами, говорим или се разхождаме. Фиона, не ме гледай така. Мили е мило и общително момиче. Става ми скучно все да съм сам. Като прекарам няколко часа с Мили и Хари, разсейвам се. Разбираш ли? Хари е добро момче, а Мили му е братовчедка. Идва да вижда него. Така че ще забравиш ли за това и недей да съсипваш хубавия ни ден.
— Защо не ми каза, че се е навъртала наоколо? — попита укорително Фиона.
— Защото знаех, че ще направиш от нищо нещо, както постъпваш сега. Не изведох Мили из града, нали? И в момента не прекарвам времето си с Мили, нали?
— Не — съгласи се тя. Осъзна, че отново се държи глупаво и че ревността ѝ я прави друг човек. Не Джо беше виновен, че Мили идваше в квартирата, но той просто не успяваше да разбере: Мили би продала душата си, за да се докопа до него. Е, нямаше да го убеждава по този въпрос. Не и днес; днешният ден беше прекалено специален. Но това, че бе решила да се държи добре, не означаваше, че ще си затваря очите за нечестните методи на Мили. Тази чантичка беше знак. Тя преследваше Джо по-настоятелно отвсякога.
Седяха смълчани за няколко минути и се взираха в огъня — Фиона на креслото, а Джо на пода до нея. Тя прекара ръка през косата му в знак на примирие, като подръпваше къдриците му. Той се облегна на краката ѝ и затвори очи.
— Хареса ли ти прекарания ден? — попита я.
— Да ми хареса ли? Това беше най-прекрасният ден, който някога съм преживявала. Беше като сън. Още дори не съм го осмислила докрай. Нямам търпение да разкажа на мама. Пак е Лондон, същият град, в който живея и аз, но е напълно различен свят. „Хародс” и всички други магазини и чая във „Фортнъмс”. Едва успявах да се освестя от едно нещо и вече се случваше друго. Толкова много изненади!
— Е, има и още една — отвърна Джо и се изправи.
Фиона го наблюдаваше докато прекосява стаята и приближава към леглото си, после вдигна дюшека и измъкна кутия от какао.
— Нашата тенекиена кутия! — възкликна тя и се поизправи на креслото. — Дай да я видя. Колко имаме сега? Ето, имам да добавя шилинг.
Джо отново се настани в краката ѝ, приглади полата върху коленете ѝ и изсипа съдържанието в скута ѝ. Усмихна се, докато тя броеше парите развълнувано.
— Приличаш на някоя лакома катерица пред купчина лешници.
— Тихо, Джо! Дванайсет лири, дванайсет шилинга… и осемнайсет… деветнайсет… — продължаваше да брои тя. Погледна го изненадано. — Тринайсет лири?
— Продължавай, има още…
— Тринайсет и шест… четиринайсет и десет… петнайсет… Боже! Имаме почти петнайсет лири! — извика тя. — Откъде се взеха толкова много? Когато замина, имахме само дванайсет лири и шест шилинга!
— Питърсън ми плаща шестнайсет шилинга седмично, Фиона. Също колкото плаща и на племенника си — обясни Джо. — А ако се наложи да правя доставка за хотел или ресторант, получавам бакшиш. Стаята ми е безплатна. Харча по малко за храна и вестник или някоя бира и това е всичко. Останалото отива в кутията.
— Джо, това е толкова много повече, отколкото си мислехме, че ще имаме досега… Спестил си толкова много… Може би ще успеем да открием магазина си по-скоро — произнесе тя, останала без дъх. — Ти каза година, но при тази скорост… — Тя бъбреше така бързо, толкова погълната от образа на магазина им, че не го видя как извади малко парче хартия от джоба на палтото си и едва забеляза как хвана лявата ѝ ръка и постави тънка златна халка на безименния ѝ пръст.