Мили Питърсън хукна от входното преддверие нагоре по витото стълбище, следвана по петите от прислужницата си Олив. Влетя в спалнята си, сграбчи от тоалетката си кристален флакон с парфюм и го запрати към стената. Той се пръсна шумно и наоколо се разнесе аромат на люлякова вода.
— О, госпожице — изплака Олив, а по безличното ѝ лице се изписа пълно смайване.
— Остави това! — тросна ѝ се Мили. — Помогни ми да си сваля обувките. — Тя седна на леглото. Олив коленичи до нея с обувалка в ръка. — Знаех го, Олив. В мига, когато пристигнах в жилището и видях колко е чисто, знаех, че ще го посети. И се оказах права! Хари ме покани на обяд. Чак в Ричмънд. „Ще вземем влака”, заяви. Приискал му се излет в провинцията. Проклет малък предател.
— Но това звучи като хубава покана, госпожице — отбеляза Олив, докато дърпаше обувката от крака ѝ.
— Е, не беше. Искал е единствено да ме държи далече от жилището, та да може Джо да остане насаме с неговата малка развратница.
— Но ако вие сте били в Ричмънд, госпожице, откъде знаете, че тя е ходила в жилището им?
— Преди да тръгнем, оставих чантичката си на рамката на камината, когато Хари не гледаше. След като обядвахме, му заявих, че съм я изгубила и се престорих на разстроена. Върнахме се до ресторанта и след като не я открихме, той реши, че съм я оставила във влака или в стаята му. Проверихме на гарата, но никой не я беше предал, разбира се, така че му се наложи да ме върне в жилището си. А когато стигнахме… — Мили присви очи. — Тя беше там. Бяха се любили, Олив.
— Не са — прошепна Олив с широко отворени очи.
— Бяха. Сигурна съм в това — отвърна Мили. Тя подуши въздуха, а после направи физиономия. — Боже, това мирише много силно. Ще почистиш ли? И отвори прозореца. На път съм да се задуша.
Олив я погледна по начин, казващ: „Пак няма да е достатъчно скоро”.
Мили се строполи върху завивките и изпъшка гневно. След като Джо и Фиона си бяха тръгнали, тя седя смълчано, взирайки се в леглото на Джо, като си представяше как се прегръщат. Озовала се вече в собствената си стая, чувстваше как яростта се надига в гърдите ѝ.
— Не разбирам защо предпочита нея, Олив — заговори. — Наистина не разбирам.
— Може да не сте му дали ясни сигнали, госпожице.
— Дадох му всеки, за който се сещам. Явно е сляп.
— Ако питате мен — каза Олив, докато събираше парчетата стъкло, — не той е слепият.
Мили се изправи до седнало положение.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… Той работи за баща ви, нали така?
— Е, и?
— Не е редно, госпожице. Не е уместно да преследваш дъщерята на работодателя си. Опитайте се да го погледнете от този ъгъл. Вероятно се опасява, че баща ви ще се ядоса. Може би мисли, че той ви е избрал някой по-подходящ.
Мили погледна Олив напълно смаяна. Тя беше права. Не че Джо не се интересуваше от нея. Разбира се, че не беше това. Просто се боеше, че не е достатъчно добър за нея. Тя беше богата наследница; можеше да си избере всеки, така че защо би предпочела беден зарзаватчия? Сега ѝ стана напълно ясно. Джо се възхищаваше на баща ѝ и той имаше сериозен авторитет пред него. От чисто уважение не ѝ беше натрапвал вниманието си. Как можеше да е толкова глупава?
— Олив, ти си умно момиче. Именно така стоят нещата.
Беше погълната от собствената си суета. Имаше нужда от време и от подходящата възможност. Дали му се беше сторила непостижима? Е, щеше да му демонстрира колко е достъпна всъщност. О, щеше да го стори и още как. Мъжете имаха могъщи и неконтролируеми потребности. Просто не можеха да се спрат. Това ѝ обясни леля ѝ, когато се случи първото ѝ кървене и проведоха онзи разговор.
— Трябва да бъда по-предприемчива, Олив — заяви тя, докато наблюдаваше образа си в огледалото. — Да му покажа, че е свободен да ме пожелае. — Тя прехапа устната си. — Само да можех да го спипам насаме, без Хари и татко да се въртят наоколо.
— Ами вечерта на Гай Фокс, госпожице?
Всяка есен бащата на Мили устройваше празненство в чест на Гай Фокс за служителите и клиентите си. Дотогава оставаше само месец и половина. Както винаги щеше да има огромен огън на открито, планини от храна и реки от напитки. Джо щеше да дойде на празненството; нямаше как иначе. И в тъмното, сред веселбата и фойерверките, тя щеше да го издебне насаме. Щеше да му предложи да разгледа къщата или нещо подобно. Дотогава вече ще е пийнал порядъчно и задръжките му ще са по-охлабени. Някои мъже имаха нужда от подтикване; тя щеше да му предостави възможност.
Вечерта на Гай Фокс беше очаквана с нетърпение от всички, работещи за Томи Питърсън. В тази вечер той раздаваше премии. Повечето фирми го правеха на Коледа, но той беше прекалено ангажиран с кипящата около празниците търговия, за да отделя време тогава. Също така на тази вечер обявяваше повишенията. Джо също щеше да получи такова, макар да беше отскоро назначен. Мили беше научила това от разговорите с баща си по време на вечеря. Той не спираше да коментира таланта и амбицията му. Беше забелязал как търговията в Ковънт Гардън вече е по-печеливша в резултат на способностите му. Мили допускаше, че той вижда у Джо много от себе си. За Хари не можеше да се каже същото; работеше при тях от три месеца и горкичкият все още не показваше кой знае какъв прогрес. Знаеше, че тази работа не му е по сърце, и малко по малко баща ѝ също започваше да го разбира. Надеждите му за Хари бяха големи, но сега те се бяха прехвърлили върху Джо. Макар да не го беше обсъждала с баща си, знаеше, че ако някой ден Джо дойдеше при него да иска ръката на дъщеря му, той щеше да е възторжен. Джо се превръщаше бързо в сина, който баща ѝ винаги беше искал.