— Всичко е в оформлението, Фий — все повтаряше Джо. — Това привлича купувачите да влязат.
Магазинът им щеше да върви добре, тя го знаеше със сигурност. Като син на търговец на плодове и зеленчуци Джо знаеше всичко, каквото имаше да се знае за продаването. Беше израснал край сергия на колела, прекарвайки първата година от живота си в кошница сред ряпата и картофите. Можел да крещи: „Купете от прекрасния ми магданоз!”, преди да произнася собственото си име. С неговите познания и съвместната им усилена работа нямаше как да не успеят.
Наш магазин, само наш, помисли си Фиона, докато се взираше в Джо, който на свой ред се взираше в реката. Погледът ѝ галеше лицето му и тя се очароваше от всяка подробност — непоколебимата линия на челюстта му, леко наболата руса брада, покриваща страните му, мъничкия белег над окото му. Познаваше всяка негова черта и извивка. Не беше имало момент, в който Джо Бристоу да не бъде част от живота ѝ и никога нямаше да има такъв. Двамата бяха израснали на една и съща бедняшка улица през една къща един от друг. През детството си бяха играли, бяха бродили заедно из Уайтчапъл, бяха се утешавали един друг.
Като деца деляха дребните монети и лакомствата, а сега деляха една и съща мечта. Скоро щяха да делят и общ живот. Щяха да се оженят. Не веднага. Тя беше едва седемнайсетгодишна и баща ѝ щеше да каже, че е прекалено млада. Но след още една година щеше да е на осемнайсет, а Джо на двайсет, освен това щяха да имат спестени пари и отлични перспективи.
Фиона се изправи и скочи от стъпалата върху равната каменна повърхност долу. Кипеше от въодушевление. Изтича до брега на реката, събра шепа камъчета и ги запрати към водната повърхност силно и бързо, колкото можа. Когато ги хвърли всичките, обърна се към Джо, който все още седеше на стъпалата и я наблюдаваше.
— Някой ден ще сме големи колкото всичко това — извика тя и разпери широко ръце. — По-големи от „Уайтс” или „Сейнсбърис”. По-големи и от „Хародс”.
Тя остана неподвижна за няколко секунди, като оглеждаше складовете и хангарите от двете страни на реката. На пръв поглед изглеждаше толкова дребна и крехка, най-обикновено младо момиче, застанало на брега на реката, подгъвът на чиято пола се влачеше в тинята. Но ако някой задържеше погледа си върху нея, както беше сторил Джо, би забелязал силната ѝ амбиция във всяко нейно изражение и всеки жест. Тя се четеше в позата на брадичката и отрудените ѝ ръце, сега стиснати в юмруци, сякаш някой я беше предизвикал.
— Ще бъдем толкова големи — продължи, — че всеки търговец покрай реката ще тича да ни продава стоките си. Ще притежаваме десет магазина в Лондон… Не, двайсет… И още из страната. В Лийдс и Ливърпул. В Брайтън и Бристоу, и в Бирмингам и… — Тя млъкна внезапно, забелязала погледа на Джо и изведнъж почувствала се някак смутена. — Защо ме гледаш така?
— Защото си такова чудато момиче.
— Не съм!
— Такава си. Ти си най-изпълненото с плам малко момиче, което някога съм виждал. Куражът ти е повече, отколкото на мнозина мъже. — Джо се облегна назад и се опря на лакти, оглеждайки я преценяващо. — Може би не си никакво момиче, може би си преоблечен мъж.
Фиона се усмихна.
— Нищо чудно и така да е. Може би е по-добре да дойдеш и да провериш.
Джо се изправи, а Фиона палаво се завъртя и затича по брега. Хрущенето на камъчета зад гърба ѝ ѝ подсказа, че той е скочил долу и е по петите ѝ. Изпищя със смях, когато той я хвана за ръката.
— Определено тичаш като момиче. — Той я придърпа към себе си и демонстративно заоглежда лицето ѝ. — И ми се струва, че си достатъчно красива, за да бъдеш момиче…
— Струва ти се?
— Аха, но може и да греша. По-добре да се уверя…
Фиона почувства как пръстите му галят лицето ѝ. Той повдигна нежно брадичката ѝ и я целуна по устните, като ги раздели с езика си. Тя затвори очи и се отдаде на насладата от целувката. Беше наясно, че не бива да прави такива неща, не и преди да се оженят. Отец Дийгън щеше да я накара да изреди безчет молитви „Аве Мария“, а ако баща ѝ научеше, би я одрал жива. Но колко прекрасни бяха устните му, а езикът му беше като кадифе и как сладко ухаеше кожата му, топла от следобедното слънце. Преди да се осъзнае, тя вече се беше надигнала на пръсти с ръце около шията му и отвръщаше на целувката. Нямаше по-прекрасно усещане от това — силното му тяло, притиснато към нейното, здравите му ръце, обгърнали раменете ѝ.
Бяха прекъснати от дюдюкане и подсвирквания. Един шлеп беше влязъл през Уопинг Ентрънс, шлюза към близките Лондонски докове, и плаваше покрай тях. Екипажът ги беше забелязал.
Почервеняла, Фиона дръпна Джо настрани зад купчините строителни материали и останаха там, докато шлепът не отмина. Църковен звън възвести часа. Ставаше късно; знаеше, че е редно да си е у дома и да помага на майка си с обяда. А Джо трябваше да се връща на пазара. След една последна целувка се върнаха при Старите стълби. Тя изтича нагоре, като се препъваше в полата си, за да обуе чорапите и обувките си.