— Здравей, мамо. Здравей, татко — каза ведро Фиона, докато прибираше седмичната си надница минус шест пенса в стара кутия от чай на рамката на камината.
— Здравей, мила — отвърна Кейт, вдигайки поглед от картофите, за да я погледне.
Пади изсумтя за поздрав иззад вестника си.
Фиона взе една престилка от кука до задната врата. Докато я завързваше на кръста си, погледна как е малката ѝ сестричка Айлийн, спяща в кошчето си до камината, а после приклекна до четиригодишното си братче Шиймъс, което седеше на една черга и играеше на войници с няколко щипки за пране, и го целуна.
— Сега ти ме целуни, Шийми.
Немирното червенокосо момченце притисна устни до бузата ѝ, изду ги и пльокна мокра целувка върху нея.
— О, Шийми! — изписка тя и обърса лицето си. — Това не е хубаво. Кой те научи да правиш така?
— Чарли!
— Това обяснява нещата. Какво има за вършене, мамо?
— Можеш да нарежеш хляба. После подреди масата и сложи вода за чай. И дай бирата на баща си.
Фиона се захвана за работа.
— Какви са новините, татко?
Пади снижи вестника.
— Профсъюзът. Увеличава редици с всеки ден. Не след дълго и хората от Уопинг също ще се включат. Помни ми думата, ще станем свидетели на стачка преди края на годината. Профсъюзът ще спаси работещата класа.
— И как ще го постигнат? Като ни дадат по едно допълнително пени на час, та да умираме от глад бавно, вместо да се свърши отведнъж?
— Не започвай, Фиона… — смъмри я Кейт.
— Чудесна гледна точка. Джо Бристоу ли ти пълни главата с тези антипрофсъюзни идеи. Зарзаватчии, все една стока са. Не ги е грижа за другите от тяхната класа.
— Няма нужда Джо да ми пълни главата с идеи. Имам си мои собствени, благодаря. И не съм против профсъюза. Просто предпочитам да се справям сама. Който се надява собствениците на докове и фабрики да се обясняват пред група оръфани профсъюзни активисти, има да почака.
Пади поклати глава.
— Трябва да се присъединиш, да плащаш членски внос, да използваш част от надниците си за общото благо. Иначе се превръщаш в една от тях.
— Не съм една от тях, татко! — възпротиви се разпалено Фиона. — Ставам и ходя на работа всеки ден освен в неделя, също като теб. Вярвам, че работещите хора трябва да живеят по-добре. Разбира се, че го вярвам. Просто не съм готова да седя и да чакам Бен Тилет да ми го осигури.
— Фиона, мери си приказките — скара ѝ се Кейт и провери яденето във фурната.
— Татко, наистина ли мислиш, че Уилям Бъртън ще допусне в неговите сгради да влезе профсъюз! — продължи тя, без да обръща внимание на забележката. — Работиш за него, знаеш що за човек е, също както и аз. Няма друг толкова стиснат. Той желае да задържи печалбите си, а не да ги дели.
— Онова, което не разбираш, момичето ми, е че отнякъде трябва да се започне — отвърна разпалено Пади, като се поизправи на стола си. — Ако ходиш по събрания, разпространяваш казаното сред хората и убедиш всички работници на Бъртън — мъжете от доковете и жените от фабриката, — тогава той няма да има друг избор, освен да приеме. Трябва да постигнеш дребни победи, преди да се радваш на голямата. Също като момичетата в кибритената фабрика „Брайънт и Мей“. Протестират срещу нетърпимите условия и срещу глобите, ако говорят или използват тоалетната. Победиха след едва триседмично прекъсване. Само група крехки женици! Силата е в бройката, Фиона помни ми думите. Профсъюзите ще спасят трудещите се, цялата работническа класа.
— Я остави спасяването ѝ — отсече тя. — Спаси слуха ми от тези лозунги.
Пади стовари юмрук върху масата, от което дъщеря му и жена му подскочиха.
— Няма да допусна в дома ми да се говори срещу моята собствена класа.
Сетне сграбчи намръщено вестника си и изпъна гънките по него.
Фиона кипеше вътрешно, но ѝ беше ясно, че не бива да си отваря устата повече.
— Кога най-сетне ще се вразумиш? — смъмри я Кейт.
Тя вдигна рамене, като че не се беше случило нищо особено, но не успя да заблуди Кейт. Фиона беше ядосана, но вече трябваше да е разбрала, че трябва да пази мнението си за себе си. Пади все твърдеше, че насърчава децата си да мислят самостоятелно, но като всички бащи в действителност предпочиташе да мислят като него.
Кейт местеше поглед между мъжа си и дъщеря си. Мили боже, не бяха ли като две капки вода, помисли си. Същата черна коса, същите сини очи, същата решително вирната брадичка. И двамата със своите големи идеи — това им беше от ирландската кръв. Истински мечтатели. Той, все бленуващ за утрешния ден, когато капиталистите ще се разкайват за постъпките си. А тя с непрестанните си планове за този свой магазин. Нямаше и най-малка представа колко трудно би било да успее в нещо такова. Човек не можеше да ѝ даде никакъв съвет. Но това не беше нищо ново при нея. Открай време си бе самонадеяна.