Чайлд Роланд Кулата достигна

Робърт Браунинг Чайлд Роланд Кулата достигна

I

Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.

II

Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.

III

Ако реша съвета му да следвам
и се отправя по пътеката зловеща,
която според думите му крие
Тъмната кула, може би ще срещна
Смъртта; ала дори това да стане,
едва ли ще умра от тази рана.

IV

От толкова години сам се скитам —
надеждата изтля и се превърна
във призрак блед, лишен от жизнен ритъм,
и мисля си, че даже и да зърна
аз Кулата, сърцето уморено
ще спре да бие, от възторг сломено.

V

И както воин, сразен от тежка болест,
на смъртния си одър прикован,
приема примирено свойта орис,
предвкусвайки мъртвешкия саван,
и се сбогува с верните другари,
събрали се край него в този миг —

VI

„Прощавайте! Часът ми веч’ удари“ —
мълвят устата му… но скръбният му лик
внезапно озарява се от мисли
за бойното поле и изведнъж
десницата му копие възжажда
и иска да си иде като мъж —

VII

аз също страдах много в своя поход —

VIII

И тъй, поех, безмълвен, безнадежден
покрай прегърбения урод с взор лукав
по друма неизвестен, що отвеждал
към Кулата. Дано да беше прав!
Бях сигурен, че погледът му ален
е вперен в мен наместо знак прощален.

IX

Цял ден вървях по този път безкраен,
цял ден се скитах, морен и отчаян,
а покрай мене равнина безбрежна
разстилаше се докъдето поглед стига,
печална, запустяла, безнадеждна —
като съсухрен лист от древна книга.

X

Ала не спирах — все по-надълбоко
сред тягостния сив пейзаж навлизах,
обезсърчен от гледката жестока
на тази пустош — не, не бях съзирал
дори и в най-безумните си сънища
такава зла, прокълната природа,

XI

лишена от дървета и цветя,
като че ли неведома прокоба
над нея тегнеше. И даже ми се стори,
че чух безмълвен и обречен глас —
нещастната земя ми проговори,
във скръбния за мен и нея час.

XII

„Ей, страннико!“ — като че ли ми викна.
„По пътя си прокълнат ти върви!
Ако очакваш цвете тук да никне,
очите си веднага затвори!
На огнения пъкъл се надявам
във Съдний ден — за да ме изцели!“

XIII

Навсякъде растителност болнава,
застилаща земята като плащ —
трънаци грозни, криви, със корави
бодли грозяха мрачния пейзаж,
разперили ръцете си грабливи,
подобно вещици покрай казана врящ.

XIV

Тревата пък напомняше коса —
окапала и рядка, със прокажен
вид. Тънките й сухи стъбълца
подаваха се плахо от калта,
подобно червеи, а тя самата
като че ли във кърви бе облята.

XV

Във този миг и друго зърнах там —
дръглив, застинал неподвижно кон —
кога дошъл бе тук и сам не знам;
като че ли от дяволски легион
избягал бе. Когато по-отблизо
разгледах го, съвсем се отвратих —

XVI

дори и жив да бе, не му личеше,
напротив — със затворени очи
под гривата проскубана стоеше,
а шията му цялата със струпеи
и рой подутини покрита беше.
Не бях съзирал нивга тъй злочеста

XVII

и уродлива твар. Очи отвърнах
и поглед към сърцето си насочих —
тъй както воинът вино ще да сръбне,
преди със жар във битката да скочи,
и мене ми се искаше да глътна
от живата вода на дните прежни,

XVIII

от спомените ведри, безметежни…
Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал
обрамчен от златисти къдри лик
— видение тъй истинско, измамно —
и сякаш го почувствах как протяга
ръка към мен… Уви, позорен миг!

XIX

Съзирам го — застанал прав, с лице
тъй чисто и открито, сякаш десет
лета по-рано е и в рицарство се врича —
„Аз сторих туй, що всеки мъж с сърце
добро направил би“ — ей туй изрича,
но после — ето! — сцената се сменя