Реши, че е страшно остроумен, и като ме шляпна по гърба, тръгна разсмян към асансьорите.
Аз обаче не оцених шегата му. Влязох в колата си и поех през натоварения трафик към квартирата си. Докато шофирах, се отдадох на мисли. Информацията, която получих от Максуел за Хелън, ме смая. Не се съмнявах, че казаното е самата истина. Знаех също, че Андрюс никога не греши. Значи наистина е била замесена с Меноти. И внезапно започнах да се питам с кого ли е замесена тя тук. Щом има вкус към опасните гангстери в Ню Йорк, би могла да продължи да развива този вкус и тук. Това ли беше обяснението за високия стандарт на нейния живот? Някой мъж ли я финансираше?
Докато се събличах и лягах, непрекъснато се питах дали наистина ще взема онзи влак за Соренто. Наистина ли исках да се замеся с момиче като нея? Ако ще стана шеф на Международния отдел, а бях сигурен, че Максуел нямаше да ми предаде новината, ако не е сигурен във фактите, ще бъде лудост да поема и най-малкия риск, който би провалил назначението ми. Защото, както вече споменах, това беше най-желаната от всички длъжности в нашия вестник. Ако Чалмърс научи, че ние с дъщеря му сме в любовни отношения, край: не само ще си изгубя тази работа, но ще бъда и завинаги изхвърлен от играта.
— Не — казах на глас и загасих лампата. — Да върви сама в Соренто. Без мен. Там ще си намери друга жертва. Отивам в Иския.
Но два дни по-късно бях във влака от Неапол за Соренто. Повтарях наум, че съм глупав и умопобъркан, ала колкото и да се самоупреквах и да твърдях сам на себе си, че няма да отида, беше безполезно. Бях поел на път. И ми се струваше, че влакът едва-едва се влачи.
II
Преди да хвана влака за Неапол, се отбих в службата към десет сутринта за последна проверка и да разбера дали няма писма лично до мен.
Максуел беше излязъл, но там беше Джина, която тъкмо подреждаше купчина телеграми.
— Нещо за мен? — попитах и седнах на ръба на бюрото й.
— Няма лични писма. Мистър Максуел ще се погрижи за ей това — каза тя, като прелистваше телеграмите с грижливо маникюрирания си нокът. — Не трябваше ли вече да сте на път? Мислех, че искате рано да заминете.
— Имам време.
Влакът за Неапол тръгваше чак по обед. Бях казал на Джина, че заминавам за Венеция и имах главоболия заради настойчивостта й да ми резервира място в експреса Рим — Венеция.
В този миг телефонът иззвъня и Джина вдигна слушалката. Наведох се напред и се загледах разсеяно в телеграмите.
— Кой се обажда? — попита Джина. — Мисис… коя? Бихте ли почакали? Не знам дали е тук. — Погледна ме намръщена и в очите й се появи учуден израз. — Някоя си мисис Дъглас Шерард ви търси.
Тъкмо се канех да кажа, че за пръв път чувам това име и не желая да говоря с нея, когато нещо прозвъни в главата ми като алармен сигнал. Мисис Дъглас Шерард! Това беше името, под което Хелън каза, че е наела вилата в Соренто. Възможно ли е тя да ме търси по телефона? Възможно ли е да бъде толкова неразумна, че да ми се обажда тук?
Опитвайки се да прикрия вцепенението си, аз се пресегнах напред и взех слушалката от ръката на Джина. Полуизвит гърбом към нея, за да не наблюдава лицето ми, изрекох предпазливо:
— Ало? Кой се обажда?
— Здравей, Ед! — Беше наистина Хелън. — Зная, че не бива да ти се обаждам в службата, но в квартирата те нямаше.
Искаше ми се да й кажа, че е лудост да ме търси тук. Искаше ми се да й затворя телефона, но знаех, че Джина ще се чуди каква е тази работа.
— Какво има? — попитах рязко.
— Слуша ли ни някой?
— Да.
Нещата се усложниха още повече, защото в този миг входната врата се разтвори и вътре се втурна като хала Джак Максуел.
— Хубава работа! Още си тук? — възкликна той, като ме видя. — Мислех, че вече си тръгнал за Венеция.
Махнах му с ръка да мълчи и казах в микрофона:
— Има ли нещо, което да трябва да свърша?
— Да, ако обичаш. Ще имаш ли нещо против да ми донесеш един филтър марка „Ротън“, осми номер? Ще ми трябва, а тук, в Соренто, не се намира.
— Дадено — казах. — Ще го направя.
— Благодаря ти, мили. Нямам търпение да те видя колкото може по-скоро. Гледката тук е разкошна…
Боях се да не би ниският й, но звънък глас да стигне до слуха на Максуел. Той очевидно слушаше. Погрижих се разговорът да приключи.
— Ще уредя въпроса. Довиждане засега. — И затворих телефона.