Цели шест-седем дни тя не ми излизаше от главата. Не казах на Джина, че съм срещнал Хелън на приема, но Джина има странното умение да отгатва до известна степен какво става в главата ми и на няколко пъти забелязах, че ме наблюдава озадачено и изпитателно.
На шестия ден бях парцал. Така дълбоко беше влязло в главата ми това русо, хубаво момиче, че просто не можех да се съсредоточа в работата си. Реших да намаля напрежението и като се прибрах в квартирата си, позвъних на Хелън.
Никой не отговори. Звъних й три пъти същата вечер. При четвъртия опит, около два часа през нощта, чух как слушалката се вдига и гласът й казва:
— Ало?
— Обажда се Ед Досън — отвърнах аз.
— Кой?
Усмихнах се в микрофона. Очевидно преиграваше. Това ми подсказа, че тя се интересува от мен, както и аз от нея.
— Позволете да ви припомня. Аз съм човекът, който отговаря за римския филиал на „Уестърн Телеграм“.
Тогава тя се разсмя.
— Здравейте, Ед.
Това звучеше по-добре.
— Страдам от самота — казах. — Има ли възможност да излезете с мен утре вечер? Ако нямате по-добра идея, бихме могли да вечеряме в „Алфредо“.
— Почакайте един момент. Трябва да погледна в бележника си.
Почаках, като знаех, че това е номер, но нехаех. След двеминутна пауза гласът й прозвуча отново в слушалката:
— Не мога утре вечер. Имам среща.
Трябваше да кажа, че много съжалявам, и да затворя, но бях отишъл твърде далеч.
— В такъв случай кога ще можете?
— Хм, свободна съм в петък.
След цели три дни!
— Окей, значи петък вечер.
— Бих предпочела да не съм в „Алфредо“. Няма ли друго по-спокойно място?
Тази забележка ме сепна. Ако аз не мислех за опасността да ни видят заедно, тя мислеше.
— Да, добре. Какво ще кажете за онова ресторантче срещу фонтана „Треви“?
— С удоволствие. Да, би било чудесно!
— Ще ви чакам там. По кое време?
— Осем и половина.
— Окей; довиждане засега.
До петък животът ми беше безвкусен. Виждах как Джина се тревожи за мен. За пръв път от четири години бях сприхав с нея. Не можех да се съсредоточа, нито да се изпълня с ентусиазъм за работата, която вършех. В ума ми беше само Хелън.
Вечеряхме в ресторантчето. Вечерята не беше лоша, но не мога да кажа какво ядохме. Разговорът не ми спореше. Единствено исках да я съзерцавам. Тя се държеше хладно, сдържано, но и предизвикателно. Ако ме беше поканила в апартамента си, щях да отида и да върви по дяволите Шъруин Чалмърс, но тя не ме покани. Каза, че ще се прибере с такси. Когато й намекнах, че мога да отида с нея, тя елегантно ми отказа. Застанах на входа на ресторантчето, загледан в таксито, което с мъка си пробиваше път по тясната улица, докато го изгубих от очи. После се прибрах, а умът ми вреше и кипеше. Срещата не ми помогна: напротив, нещата се влошиха.
Три дни по-късно отново се обадих.
— Много съм заета — каза тя, когато й предложих да я заведа на кино. — Мисля, че няма да имам възможност.
— Надявах се да можете. Излизам в отпуск след една седмица. Няма да ви виждам цял месец.
— Наистина ли цял месец ще отсъствувате? — В гласа й прозвучаха остри нотки, сякаш изведнъж бе проявила интерес.
— Да. Отивам във Венеция, а оттам в Иския. Смятам да остана за около три седмици.
— С кого отивате?
— Сам. Но както и да е? Какво ще кажете за киното?
— Добре, съгласна съм. Но не мога да кажа кога. Ще ви се обадя. А сега трябва да изляза. Чакат ме на вратата. — И тя затвори.
Не ми се обади цели пет дни. Сетне, тъкмо когато се готвех аз да я потърся, тя ми позвъни.
— Смятах да ви се обадя по-рано — отекна гласът й по жицата, — но все нямах време. Зает ли сте с нещо в момента?
Беше двайсет минути след полунощ. Тъкмо се готвех да си лягам.
— В този момент ли?
— Да.
— С нищо по-специално. Смятах да си лягам.
— Бихте ли дошли у дома? Не оставяйте колата си пред блока.
Нямаше място за колебания.
— Естествено. Идвам веднага.
Вмъкнах се в жилищната сграда като същински крадец, взел предпазни мерки никой да не ме види. Входната врата на апартамента й беше открехната и единственото, което трябваше да сторя, беше да прекося площадката от асансьора до коридора на апартамента.