Тримата журналисти наобиколиха Карлоти, но той нямаше какво да им каже. Щом хукнаха към вратата, аз им преградих пътя.
— Помните ли кой съм? — попитах с усмивка.
— Няма да ни придумате да си траем — ми каза репортерът на „Д’Италия дел пополо“. — Това е новина и ние ще я отпечатаме.
— Печатайте факти, а не мнения — отбелязах аз. — После не се оплаквайте, че не съм ви предупредил.
Те се провряха покрай мен и се завтекоха към колите си.
— Синьор Досън…
Обърнах се.
До мен стоеше Гранди. В очите му блестеше хлад.
— Здравейте — казах.
— Синьор Досън, разчитам на отзивчивостта ви. Издирваме американеца, който е бил в Соренто в деня, когато синьорината е починала. Открихме един човек, който отговаря на описанието, дадено ни от очевидци. Ще строим няколко души в редица, за да ги огледа свидетелят. Вашият ръст съвпада с ръста на този човек. Ще имате ли любезността да се съгласите да вземете участие в този показ?
Обля ме ледена вълна, чак ми призля.
— Трябва да пусна спешна телеграма…
— Това ще отнеме само няколко минути, синьор — настоя Гранди. — Моля ви да дойдете.
Двама униформени полицаи пристъпиха усмихнати към мен.
Тръгнах с тях.
Десет души вече бяха се наредили в редица. Двама от тях бяха американци, един немец, а останалите — италианци. Бяха с най-различни фигури и пълнота. Двамата американци имаха приблизително моя ръст.
— Ще ви отнемем само няколко секунди — изрече Гранди като зъболекар, който се готви да вади кътник.
Отвори се една врата и през нея влезе набит италианец. Спря, огледа редицата. Беше небръснат, смутен. Не го познах, но по износеното сако и дългите кожени ръкавици, които държеше в ръка, отгатнах, че е шофьорът на таксито, който ме откара лудешки от Соренто в Неапол, за да успея да хвана влака за Рим.
Заоглежда редицата и очите му се спряха на мен. Усетих как започвам да се потя. Той се взря в мен за около три секунди, които ми се сториха цяла вечност. После се обърна и излезе, шляпайки се по бедрата с ръкавиците.
Искаше ми се да избърша потта от лицето си, но не смеех. Гранди ме следеше с поглед и когато срещнах очите му, ми се усмихна кисело.
Въведен беше друг италианец. Познах го: служителят от багажния гардероб на гарата в Соренто, където бях оставил куфара си, преди да поема за вилата. Очите му се плъзнаха по редицата и стигнаха до мен. Разменихме погледи, след което, като огледа и другите двама американци, той си излезе.
След него минаха още двама мъже и една жена. Нямах представа кои са. Те също огледаха редицата, очите им пробягаха през мен. Спряха се на един от американците в края на редицата. Вгледаха се в него, а той в тях и им се ухили. Завидях му, че няма гузна съвест. Бях доволен, че не се втренчиха в мен, както в него. Видях как Гранди се намръщи. Те също си излязоха.
Гранди даде знак, че показът е приключил.
Десетте мъже се изнизаха.
— Благодаря ви, синьор — каза ми Гранди, когато тръгнах след останалите. — Извинете, че ви задържах.
— Ще го преживея някак — отвърнах аз. Видях, че не изглежда особено доволен, и се досетих, че последните трима свидетели не са оправдали надеждите му.
— Открихте ли мъжа, когото търсехте?
Той впи очи в мен.
— Не съм готов в момента да отговоря на такъв въпрос. — И като кимна рязко, се отдалечи.
Напуснах залата на следствения съд и се върнах с наетата кола в хотела. Като се качих в стаята си, поисках да ме свържат със службата ми в Рим.
Джина ми съобщи, че се е уговорила с жената, която се занимавала с продажба на употребявани дрехи, да огледа същия следобед съдържанието на апартамента на Хелън.
— До утре ще бъде опразнен — обеща тя.
— Чудесно. Максуел там ли е?
— Да.
— Нека ми се обади.
— Ед, трябва да знаете следното: лейтенант Карлоти дойде тук и задаваше въпроси за вас — каза Джина.
Настръхнах.
— Какви въпроси?
— Попита ме дали сте се познавали с Хелън Чалмърс. Искаше да знае дали ми е познато името мисис Дъглас Шерард.
— Така ли? А ти какво му отговори? — Усетих, че стискам неестествено силно слушалката.
— Казах му, че това име не ми говори нищо и че вие наистина сте се познавали с Хелън Чалмърс.