— Може би не за вас…
За пръв път, откакто я познавах, осъзнах какво означава тя всъщност за мен. Доближих я. Сложих ръце на бедрата й и я притеглих към себе си.
— Добре, признавам. Затънал съм до гуша в калта. Поради моя собствена грешка. Но ти трябва да останеш настрана. Ако си посветена в твърде много неща, непременно ще те обявят за съучастничка.
— За Бога, Ед — изрече тя и се разплака. — Мислите ли, че за мен има някакво значение? Безпокоя се единствено за вас.
Ръцете ми обгърнаха гърба й. Тя повдигна лице, блеснало в сълзи, и устните ми се сляха с нейните. Дълго останахме така, после аз я отблъснах.
— Не това е начинът — казах. — Сега съзнавам, че съм бил наистина луд да се влача подир тази малка уличница. И трябва да си получа заслуженото. Стой настрана от мен, Джина. Трябва да стоиш по-далеч от мен.
Тя зарови пръсти в косата ми и се усмихна.
— Аз мога да ви помогна. Зная, че мога. Искате ли да го направя?
— Искам да стоиш настрана.
— Ед, не ме ли обичате поне малко? Знача ли нещо за вас?
— Мисля, че да. Много време ми трябваше, за да го разбера, нали? — Отново я притеглих към себе си. — Но това няма нищо общо с въпроса, Джина. Ще ми трябва много късмет, за да успея да се справя. Карлоти е повече или по-малко убеден, че аз съм този, когото търси.
— Няма ли да ми кажете какво всъщност се случи? От самото начало?
Седнах и й разказах. Цялата история. Не скрих нищо.
Тя седеше заслушана, пребледняла, с полуразтворени устни и когато завърших, въздъхна бавно и дълбоко.
— О, скъпи, какво си преживял!
— Ужасно беше, но аз сам си го търсих. Ако успея да насоча вината за смъртта на Хелън към Карло, край на неприятностите ми. Но не виждам как да го направя.
— Трябва да разкажеш на Карлоти цялата история така, както я разказа на мен. Звучи правдиво. Той ще разбере. Трябва да му кажеш.
Поклатих глава, че не съм съгласен.
— Има много доказателства срещу мен. Трябваше да му кажа по-рано. Сега той ще си помисли, че нервите ми не са издържали и се опитвам да се измъкна. Ще ме арестува и няма да мога да действам срещу Карло. Трябва сам да се опитам да улича Карло.
— Не, моля те, Ед. Трябва да му кажеш. Сигурна съм, че това е единственият изход.
— Добре, ще помисля. Но още е рано.
— Ед! Хрумна ми нещо! — извика Джина и скочи на крака. — Вчера, докато бях тук, пощальонът донесе един филм, адресиран до Хелън.
Вперих очи в нея.
— Филм?
— Да. Трябва да го е дала за промиване.
Усетих как сърцето ми започва болезнено да чука.
— Ти прие ли го?
Тя отвори чантата си и извади оттам една жълта кутия.
— Може да е филм, който е снимала в Соренто — каза тя и ми я подаде.
Когато посегнах да я взема, вратата ненадейно се разтвори. И двамата извърнахме глави натам.
На прага стоеше Карло, разтворил уста в усмивка.
— Дайте ми филма — каза той. — От няколко дена чакам това проклето нещо да се появи. Дайте го тук!
III
Рефлексите на Джина се оказаха по-бързи от моите. Тя, изглежда, позна Карло по описанието ми още щом го видя. Бързо пъхна кутията в чантата си и скочи на крака, преди Карло да успее да прекоси и половината от стаята.
Тя се завъртя на пети и се втурна стремглаво към вратата на спалнята.
Карло изръмжа и скочи към нея, а дебелите му пръсти посегнаха да я докопат. Когато профучаваше край мен, протегнах крак и го препънах. Той се стовари презглава, успял да сграбчи блузата на Джина. Тя се изви отчаяно. Тънкият плат се скъса от рамото надолу и Джина се освободи. Не предпочете по-дългия път до входната врата, а нахълта стремглаво в спалнята, затръшна вратата и я чух да превърта ключа.
Апартаментът беше на четвъртия етаж. Нямаше как да се измъкне от спалнята, но поне вратата бе солидна. Карло трябваше да употреби гигантска сила, за да я разбие.
Всичко това премина вихрено през съзнанието ми, като се надигнах от стола, в който бях седнал.
Карло още лежеше проснат на пода и ругаеше. Не допуснах грешката да се вчепкам с него. Скочих на другия край на стаята, където бе камината, и сграбчих тежък стоманен ръжен. Когато се обърнах, той беше вече станал на крака.
Изправихме се един срещу друг.
Той раздалечи крака, протегна едрите си лапи напред, извил дебели пръсти. Приличаше на звяр от джунглата.
— Окей, мръсен двуличнико — изрече тихо. — Сега наистина ще си получиш заслуженото.