Като четем биографиите на старите хайдути, виждаме, че почти всякога някакъв случай прави от мирния човек хайдутин. Русе Кайлалията от Караорман излиза зарад две завлечени от турците българки, Даглъ Стоян от Ямбол хваща гората, обиден от Кърагесъта Ясим бей, Панайот Хитов се разгневил на кадията, а Гарабчи Гьорги зарязал гегата за това, че Арнаут Пеню му съборил гуглата. За разлика от тия „вехти войводи“ Чакъра подготвя своя хайдутлук отнапред и това не е случайно.
Времето през първата половина на XIX век за самоковчани е време на тежки ангарии. Вярно е, че тука бейски чифлици няма, но има стотици видни и мадани за добиване на желязо — 1340 кантара ежегодно за нуждите на султанския арсенал. През времето, когато се развиват описваните събития, допотопните мадани едвам издържат чуждестранната конкуренция и ако още се крепят, то е поради безплатния труд на населението. Въпреки султанските фермани за забрана на ангарията, нещастните самоковци редовно си я влачат по силата на юмручното право. Те превозват рудата от железните рудници до видните, те приготовляват рудата, поправят вадите и макар да знаят височайшата заповед за отменяване ангарията — кротуват, защото в Самоков и околността работите се решават не от ферманите, а от ятагана. Рече ли някой да не отиде ангария, и току се раздуе след някой ден, че бабаити съсипали дома му, надянали му нажежена пиростия на врата и го заклали.
Всеки бей имал около себе си неколцина главорези, които държали в страх и трепет населението. Когато нямали друга работа, събирали събирали се, кръстосвали из кърищата, биели, грабели и обезчестявали, а наесен се прибирали в града, ни лук яли, ни лук мирисали.
Особено страдало самоковското население от еснафа на кожарите. Всеки петък след излизане от джамията те тръгвали вкупом през улицата начело с тъпани, зурни и байраци, въоръжени като за война, тежко томува, който им пресичал пътя. На един радуилец въглищар, който попаднал в ръцете им, свирепите кожари така предялали главата с тъпото на ятаганите, че станала като одрана. На един искровец бил надянат оглавник и язден от Дели Муса през цялата чаршия. Каймакаминът си затварял очите пред тези изстъпления на фанатиците и не смеел нищо да им стори, защото напълно зависел от тях. Отидеш на панаир — та това значело да си туриш главата в торбата. Озъбиш ли се на бейските пазванти, трябвало да чакаш нажежена пиростия или смърт. Султанският ферман нищо не струвал пред ятагана, затова срещу ятагана трябвало да се вдигне ятаган… Такова било времето.
Според времето, Христо Чакъра избрал и мястото на хайдушкото сборище — самоковския Карагьол. Това е „блатище“ в местността „Пашаниница“, обрасла в камъш и диви лопки, където не смеел да стъпи човешки крак. Според едно поверие, привечер от черната вода на блатото излизал грамаден бик със свещи на рогата, а призори — самодиви, които удушвали своите жертви с дългите си коси. Мястото е защитено не само от страшното поверие. Стръмни, обрасли с лещак и борикй планински склонове заграждат местността и я оставят достъпна само откъм запад, където минава една конска пътека. От нея надолу стръмен спуск стига дори до Маданската река, където се гушат руините на един изоставен, стар мадан. Дърварите от планината, когато минават край езерото, свалят гуглите и се кръстят, а ловците връзват ловните кучета, докато подминат. В това горско блато, достъпно само за вълците и мечките, дружината на Христо Чакъра ще остане цели осем години. Там ще отбие тя първия и последен опит на турците да проникнат в хайдушкото свърталище, там ще нанесе и
Оставихме Христа Чакъра на Белюва черква на път за Рилския манастир. Защо отива там самоковският хайдутин? Във всеки случай не отива за причастие, както неговите биографи искат да кажат. След чираклъка при сприхавия калугер, който е щял да го претрепе в ковачницата, Чакъра не ще да е имал особена любов към калугерите, светците и светиците. Той отишъл в манастира да направи една сделка. Поискал от игумена 600 лакти шаяк, 40 чифта цървули за облекло на дружината, а в замяна предложил своята хайдушка закрила. За богатия, винаги заплащен от разбойници манастир това предложение било изгодно и дядо игумен приел да облече и въоръжи дружината — една разноска, която по-сетне ще му бъде заплатена с лихвите.
Ето как Чакъра се видял войвода на една стегната, добре въоръжена дружина, за която турците вече стягали потеря. Оставените в града и по селата хайдушки съгледници предизвестили войводата, че каймакаминът вече събира башибозук. Петдесет души табаци запасали силяхлъците и избрали за свой главатар известния в Самоков храбрец и бабаджан Мутиш ага. Ходжата им раздал муски да ги не лови куршум, благословил ги в Байракли джамия да избият враговете и увеличат славата на Дин исляма. На следния ден потерята потеглила, съпроводена от десетина тъпани и зурни, които пищели с такава сила, че свивали вършето на чаршийските върби. Начело яздел на черен ат предводителят Мутиш ага, целият накичен, с ятаган, посребрени пищови и с възсукани бурмалия мустаци. Струпалите се да изпращат потерята циганки треперели от възхищение пред бабаитския изглед на Мутиша и си дерели гърлата да викат: „Яшасън, Мутишан, яшасън пала буюклу!“ (мустакат лудетино), а Мутиш ръсел, с едната ръка ситни пари за бакшиш, а с другата карал коня да всича огън по низания калдъръм.