Виктор Пелевин
Чапаев и Пустота
Като гледам муцуните на конете и лицата на хората, безбрежния жив поток, отприщен по моя воля и втурнал се наникъде през пурпурната залезна степ, често си мисля: къде съм Аз в този поток?
По ред причини името на действителния автор на настоящия ръкопис, създаден през първата половина на двайсетте години в един от манастирите във Вътрешна Монголия, не може да бъде назовано. Затова публикуваме ръкописа от името на редактора, който го е подготвил за печат. От оригинала са отпаднали описанията на някои магически процедури и значителни по обем спомени на разказвача за живота му в Петербург от преди революцията (така нареченият „Петербургски период“). Даденото от автора жанрово определение: „особен полет на свободната мисъл“, е пропуснато и явно трябва да се смята за шега.
Изложената история е интересна като психологически дневник, притежаващ редица безспорни художествени качества, и в никакъв случай не претендира за нещо повече, макар че понякога авторът все пак се е ангажирал да анализира неща, които не се нуждаят от анализ. Донякъде трескавият изказ се дължи на факта, че при написването на текста целта е била не да се създаде „литературна творба“, а да се фиксират механичните цикли на съзнанието и в крайна сметка да се постигне окончателно изцеляване от така наречения вътрешен живот. Освен това, на две-три места авторът се опитва да насочи вниманието на читателя по-скоро непосредствено към собствения му ум, отколкото да го накара да види поредния изваян от думи фантом. За жалост, тази задача е твърде елементарна, за да може подобен опит да се увенчае с успех. В повествованието специалистите по литература вероятно ще открият само поредния продукт на станалия модерен през последните години критичен солипсизъм1, но истинската ценност на настоящия документ е, че представлява първият в света опит монголският мит за Вечното Незавръщане да бъде отразен с художествени похвати.
Сега следват няколко думи за главното действащо лице в книгата. Веднъж редакторът на текста ми рецитира следните стихове танка2 на поета Пушкин:
В превод на монголски словосъчетанието „храбра жертва“ звучи странно. Но тук не му е мястото да задълбаваме в дадената тема. Ще посочим само, че последните три реда от стихотворението в най-пълна степен могат да бъдат отнесени към историята на Василий Чапаев.
Какво знаем за този човек днес? По всичко личи, че в народната памет образът му е придобил чисто митологични черти и в руския фолклор Чапаев е нещо като прочутият Настрадин Ходжа. Чапаев е герой на редица анекдоти, почиващи върху известния филм от трийсетте години. В него той е представен като червеноармейски кавалерийски командир, който се сражава с белите, води дълги задушевни разговори с адютанта си Петка и картечарката Анка и накрая, по време на една атака на белите, опитвайки се да преплува река Урал, се удавя. Но в живота на реалния Чапаев няма нищо подобно, а дори и да има, действителните факти са изкривени до неузнаваемост от догадки и недомлъвки.
Цялата тази бъркотия се дължи на книгата „Чапаев“, първоначално, през 1923 година, отпечатана на френски език от едно парижко издателство, а после с подозрителна привързаност преиздадена в Русия. Няма да си губим времето да доказваме нейната неавтентичност. Всеки, който пожелае, лесно може да открие в нея куп неясноти и противоречия, пък и самият й дух най-добре свидетелства, че авторът (или авторите) не са имали никакво отношение към събитията, които се опитват да опишат. Тук му е мястото да отбележим, че макар господин Фурманов3 да се е срещал с истинския Чапаев поне два пъти, той никога не би могъл да създаде подобна книга по причини, които ще станат ясни от нашето повествование. Звучи невероятно, но и до днес мнозина възприемат приписвания му текст едва ли не за документален.
Зад този, съществуващ вече повече от половин век, фалшификат ясно прозира дейността на щедро финансирани и извънредно активни сили, които са заинтересувани истината за Чапаев да бъде държана колкото може по-далеч от народите на Евразия. Но самият факт на изнамиране на настоящия ръкопис достатъчно красноречиво говори за новото съотношение на силите на континента.
И накрая. Променихме заглавието на оригиналния текст (то е „Василий Чапаев“), тъкмо за да избегнем недоразуменията заради разпространения фалшификат. Наименованието „Чапаев и Пустота“ е избрано като най-непретенциозно и сугестивно4, макар редакторът да предлагаше други два варианта: „Градината на раздвоения Петка“ и „Черното геврече“.
1
Крайна форма на субективния идеализъм, признаваща за безспорна реалност само съзнаващия субект и обявяваща всичко останало за съществуващо само в неговото съзнание — Б. пр.
2
3