— Добър вечер, Валерий Яковлевич. Почивате ли си?
Брюсов трепна и няколко секунди ме гледа, без да ме познае. После върху изпитото му лице се мерна колеблива усмивка.
— Петя? — запита той. — Вие ли сте? Искрено се радвам да ви видя. Седнете за малко при нас.
Седнах до масата и сдържано поздравих Толстой — двамата често се виждахме в редакцията на „Аполон“20, но не се познавахме добре. Толстой беше доста пиян.
— Как сте? — поинтересува се Брюсов. — Написали ли сте нещо ново?
— Сега нямам време за такива неща, Валерий Яковлевич — отговорих.
— Да — замислено рече Брюсов и стрелна с поглед якето и маузера ми, — така е. Прав сте. То и аз… Но да ви кажа, Петя, не знаех, че сте от „нашите“. Винаги съм харесвал стиховете ви, особено първия ви малък сборник, „Поезията на капитан Лебядкин“. Е, и „Песни от царството «Аз»“. Никога не съм си представял… Всички тия ваши коне, императори, този ваш Китай…
— Conspiration, Валерий Яковлевич — прошепнах аз. — Макар че думата е кошмарна…
— Разбирам — кимна Брюсов, — сега вече разбирам. Макар че, уверявам ви, винаги съм го усещал. Вие обаче сте се променили, Петя. Станали сте толкова стремителен… очите ви мятат искри… Между другото, успяхте ли да прочетете „Дванайсетте“ от Блок?
— Видях ги.
— И какво мислите?
— Не разбирам напълно символиката на финала. Защо пред червеноармейския патрул върви Христос? Да не би Блок да иска да разпие революцията?
— Да, да — побърза да се съгласи Брюсов, — тук двамата с Альоша си говорим точно за това.
Като чу името си, Толстой отвори очи и вдигна чашата си, но тя беше празна. Той напипа свирката върху масата и я допря до устните си, но вместо да свирне, отново клюмна глава.
— Чух — продължих аз, — че е променил края. Сега вече пред патрула вървял моряк.
Брюсов се позамисли, после очите му блеснаха.
— Да — реши той, — така е по-правилно. По-точно е. А Христос върви отзад! Той е невидим, и помъкнал през преспи и виелици своя килнат кръст, върви отзад!
— Да, и в друга посока.
— Така ли мислите?
— Сигурен съм — казах аз и си помислих, че Жербунов и Барболин сигурно вече са заспали зад завесата. — Валерий Яковлевич, имам към вас една молба. Бихте ли съобщили, че сега поетът Фанерний ще декламира революционни стихове?
— Фанерний ли? — попита Брюсов.
— Моят партиен псевдоним — поясних аз.
— Да, да — закима Брюсов, — и е с дълбок смисъл! Ще ги изслушам с удоволствие.
— Е, точно това не ви препоръчвам. По-добре е веднага да си тръгнете. След малко тук ще започне пукотевица.
Той пребледня. Не си казахме нито дума повече; когато трионът замлъкна и човекът с фрака си обу чепика, Брюсов стана и се качи на естрадата.
— Днес — каза той, — вече си говорихме за най-новото изкуство. Сега по темата ще продължи поетът Фанерний21 — Той не се стърпя и премрежи очи. — Хмм… моля да не го бъркате с книжния тигър и оловния войник… хм… поетът Фанерний, който ще декламира революционна поезия. Моля!
Той бързо слезе в залата, усмихна ми се гузно, разпери ръце, подхвана Толстой, който правеше плахи опити да се съпротивлява, и го задърпа към изхода; в този момент приличаше на пенсиониран даскал, помъкнал за каишката непослушен и глупав пес.
Аз се качих на естрадата. За мой късмет в края й стоеше забравената тапицирана с плюш табуретка. Стъпих с ботуша си върху нея и се взрях в притихналата зала. Виждах всички лица като слети в едно плахо и същевременно нагло лице, стаено в гримасата на раболепно самодоволство. И то несъмнено бе лицето на дъртата лихварка, отново безплътна, но жива както преди. Близо до естрадата седеше Йоанн Павлухин, дългокос изрод с монокъл; до него дъвчеше пирожка пъпчива дебелана с огромна червена панделка в шарените си коси — май беше комисарят по театрите мадам Малиновская. Колко ги мразех всичките през цялата тази дълга секунда!
Извадих маузера от кобура си, вдигнах го нагоре, изкашлях се и по навик безизразно, загледан напред и без никаква интонация, само с кратки паузи между отделните стихове, прочетох стихотворението, което бях написал върху бланката за арест:
20
Литературно-художествено списание, издавано в Петербург през периода 1909–1917 г., първоначално свързано със символизма, а по-късно с акмеизма — Б. пр.