С тези думи гръмнах към полилея, но не го улучих.
Тутакси обаче вдясно от мен отекна друг изстрел, полилеят се пръсна и аз видях, че Жербунов презарежда пистолета си. Коленичил, той стреля още няколко пъти към залата, където хората вече крещяха, падаха по земята и се криеха зад колоните. После иззад кулисите излезе Барболин. Олюлявайки се, той стъпи на ръба на естрадата, изкрещя и метна към залата бомба. Пламна бял огън, отекна страшен гръм, една маса се катурна и в настъпилата тишина някой изохка учудено. Настана неловка пауза; за да мога поне някак да я запълня, аз няколко пъти стрелях в тавана и изведнъж отново видях странния човек с тъмната гимнастьорка. Той невъзмутимо седеше до масата, посръбваше от чашата си и май се усмихваше. Почувствах се неудобно.
Жербунов още веднъж гръмна към залата.
— Стига! — извиках аз.
Той измърмори нещо като: „още не си дорасъл да ми даваш акъл“, но все пак преметна пушката си през рамо.
— Да се махаме — казах аз, обърнах се и тръгнах към кулисите.
Там бяха застанали някакви хора, но щом ни видяха, се разбягаха кой накъдето види. Двамата с Жербунов минахме по тъмния коридор, след няколко завоя из него стигнахме до задната врата, отворихме я и се озовахме на улицата, където хората продължаваха панически да се отдръпват от нас. Тръгнахме към колата. След задушната опушена зала студеният чист въздух ми подейства като етер — главата ми се замая и страшно ми се доспа. Затрупан под дебел пласт сняг, шофьорът продължаваше да седи на предната седалка. Отворих вратата на кабината и надникнах вътре.
— Ами Барболин? — попитах.
— Идва — подсмихна се Жербунов, — има да свърши една работа.
Вмъкнах се в колата, отпуснах се на седалката и моментално заспах.
Събуди ме женски писък и аз видях Барболин, който идваше откъм пресечката, демонстративно помъкнал дърпащата се госпожица с дантелените гащички и изхлузената на една страна перука с плитчица.
— Другарю, я се помести — каза Жербунов и се вмъкна в кабината, — имаме попълнение.
Отместих се. Той се наведе към мен и с ненадейна топлота в гласа изрече:
— Аз пък отначало не те разбирах, Петка. Не знаех, че такава душа носиш. Браво на тебе. Хубаво се изказа.
Промърморих нещо и отново заспах.
В просъница чувах женско кикотене и скърцане на спирачки, мрачните псувни на Жербунов и змийското съскане на Барболин — двамата май се караха заради онази нещастница. После колата спря. Вдигнах глава и като през мъгла, някак неправдоподобно, видях лицето на Жербунов. — Спи, Петка — изкънтя гласът му, — ние ще слезем тук. Двамата с кумеца имаме да си говорим нещо. Иван ще те откара.
Надникнах през прозореца. Бяхме спрели на булевард „Тверской“ пред къщата на градоначалника. Бавно кръжаха едри снежинки. Барболин и зъзнещата разсъблечена жена бяха вече отвън. Жербунов ми стисна ръката и слезе. Колата потегли.
Изведнъж болезнено усетих колко съм самотен и беззащитен в този студен свят, чиито жители се опитват да ме пратят на „Гороховая“ или с магията на неясни думи да всеят в душата ми смут. Утре сутрин, помислих си, ще трябва да се гръмна. Последното, което видях, преди окончателно да потъна в черната бездна на съня, беше една заснежена ограда — когато завивахме, решетката бе съвсем близо до прозореца на колата.
2
Всъщност, решетката не беше близо до прозореца, а на самия него, по-точно на малкото прозорче, откъдето право върху лицето ми падаше тънък слънчев лъч. Опитах се да помръдна, но не успях. Понечих да се опра с ръка на пода, за да се обърна от корем по гръб, но открих, че ръцете ми са извити назад. Бях облечен с нещо като саван, чиито дълги ръкави бяха вързани на гърба ми — мисля, че подобна риза се нарича усмирителна.
Почти със сигурност предполагах какво се е случило — вероятно матросите са забелязали в поведението ми нещо подозрително, и щом съм заспал в колата, са ме откарали в ЧК. Заизвивах цялото си тяло и успях да застана на колене, а после да седна до стената. Килията изглеждаше доста странно — високо горе имаше зарешетено прозорче и през него в стаята проникваше лъчът, дето ме събуди. Стените, вратата, подът и таванът бяха покрити с дебела мека облицовка, така че едно романтично самоубийство в стил Дюма („още една крачка, милорд, и ще разбия главата си в стената“) беше изключено. Изглежда, чекистите бяха направили подобни килии за особено почетни посетители и трябва да призная, че за момент се почувствах поласкан.