Докато гледах стената и си припомнях страшните подробности от вчерашния ден, минаха няколко минути, а после вратата се отвори.
На прага стояха Жербунов и Барболин — но, Боже мой, как изглеждаха! Бяха по бели престилки, а от джоба на Барболин се подаваше съвсем истински стетоскоп. Това ми дойде в повече и от гърдите ми бликна нервен смях, който изгореното ми от кокаина гърло превърна в подобие на дрезгава кашлица. Барболин се обърна назад към Жербунов и тихо му каза нещо. Изведнъж спрях да се смея — не знам защо ми се стори, че двамата се канят да ме бият.
В интерес на истината, изобщо не ме беше страх от смъртта; в моето положение да умра щеше да е също тъй естествено и разумно, както да напусна някой театър, където по време на посредствен спектакъл е избухнал пожар. Никак не исках обаче в сетния ми път да ме изпращат ритниците и шамарите на почти непознати хора — изглежда, дълбоко в душата си не бях достатъчно християнин.
— Господа — казах аз, — предполагам разбирате, че скоро ще убият и вас. Тъй че от уважение към смъртта (ако не към моята, то поне към своята) ви моля да го сторите бързо и без да се гаврите. И бездруго не мога да ви дам никакви сведения. Чуйте, аз съм частно лице и…
— Я стига — прекъсна ме Жербунов и се подсмихна. — Виж, това което ни демонстрира вчера, си струваше. Какви стихове декламира само! Да помниш случайно?
В изразите му имаше нещо нелогично, нещо странно, не можех да го дефинирам, затова си помислих, че още сутринта е успял да гаврътне от балтийския си чай.
— Паметта ми е превъзходна — отговорих и го изгледах право в очите.
Погледът му беше отчайващо празен.
— Защо изобщо разговаряш с тоя смахнат? — попресипнало писукна Барболин. — Остави Тимурич да се оправя, нали за това му плащат.
— Хайде — сложи точката Жербунов, приближи се и ме хвана подръка.
— Защо не ме развържете? — попитах. — Та вие сте двама.
— Как не — рече Жербунов. — Ами ако изведнъж започнеш да ни душиш?
От чутото се олюлях като от удар. Те знаеха всичко. Завладя ме почти физическото усещане, че думите на Жербунов ме затискат с непосилна тежест.
Барболин ме хвана под другата ръка; двамата бързо ме изправиха на крака и ме измъкнаха в празния полуосветен коридор. Там наистина миришеше на нещо медицинско — може би на кръв. Аз не се дърпах и след няколко минути те ме вкараха в просторна стая, настаниха ме на една табуретка в средата и изчезнаха през вратата.
Точно срещу мен имаше голямо бюро, отрупано с безброй папки, наглед канцеларски. Зад бюрото седеше някакъв господин с бяла, също като на Жербунов и Барболин престилка, който изглеждаше интелигентен. Той внимателно слушаше черната бакелитова слушалка на телефонния апарат и я притискаше с рамо към ухото си. Ръцете му машинално прелистваха някакви книжа; от време на време той кимаше, но на глас не казваше нищо. Не ми обърна ни най-малко внимание. На стола до стената между двата високи прозореца със спуснати прашни завеси седеше друг един човек с бяла престилка и зелени панталони с червени лампази.
Не знам точно кое в тукашната атмосфера ме накара да си спомня Генералния щаб, където през шестнайсета година често се отбивах, за да се пробвам в патриотичната журналистика. Само дето над главата на господина с бялата престилка вместо портрета на Негово величество (или поне на този Карл22, който вече бе успял да открадне коралите на половин Европа) висеше нещо толкова кошмарно, че си прехапах устната.
Беше плакат, направен от голям лист картон и изпълнен в цветовата гама на руския флаг. Представляваше един синкав човек с обикновена руска физиономия, разсечена гръд и срязана черепна кутия, в която розовееше мозъкът му. Макар че вътрешностите му бяха извадени и номерирани с римски цифри, в очите му се четеше равнодушие, а върху лицето му бе застинала спокойна полуусмивка. Поне така изглеждаше заради широкия разрез на бузата, през който се виждаха част от челюстта и зъбите му, безупречни като върху германска реклама.
— Хайде сега — измърмори господинът с престилката и затвори телефона.
— Простете? — казах аз и свалих погледа си към него.
— Прощавам ви, прощавам ви — отвърна той. — Предвид опита ми от общуването си с вас, ще ви напомня, че името ми е Тимур Тимурович.
— Пьотър. По очевидни причини не мога да ви стисна ръка.
— Не се и налага. Ех, Пьотър, Пьотър. Как можахте да стигнете до тоя хал?