Чапаев изобщо не се беше променил, само лявата му ръка висеше на превръзка от черен плат. Китката му бе бинтована и под пластовете марля личеше, че мястото на кутрето е празно.
Не бях в състояние да отроня нито дума — силите ми стигнаха, колкото да се тръшна на седалката. Чапаев веднага разбра какво ми е, затвори вратата, каза нещо в слушалката и колата потегли.
— Как си? — попита той.
— Не знам — отговорих. — Трудно ми е да се оправя във вихъра от гами и багри на вътрешния противоречив живот.
— Ясно. Имаш много поздрави от Анна. Помоли ме да ти предам това.
Наведе се, бръкна със здравата си ръка под седалката и сложи на масата една празна бутилка с квадратно етикетче от златно фолио. В бутилката стърчеше жълта роза.
— Тя каза, че ще разбереш — продължи Чапаев. — И още, май си й бил обещал някакви книги.
Кимнах, обърнах се към вратата и долепих око до шпионката. Отначало видях само сините точки на уличните лампи, прорязващи мразовития въздух, но понеже се движехме все по-бързо, скоро, много скоро наоколо вече шумоляха пясъците и ехтяха водопадите на свидната на сърцето ми Вътрешна Монголия.
Кафка-юрт
1923–1925