Очите му ме гледаха приятелски и дори с известно съчувствие; заострената му брадичка го правеше да прилича на земски идеалист23, но аз знаех доста неща за чекистките похвати, та в душата ми се прокрадна сянка на подозрение.
— Не съм стигнал до кой знае какъв хал. Но ако ще поставяте въпроса така, стигнал съм заедно с останалите.
— С кого по-точно?
Ето, помислих си, започна се.
— Вероятно очаквате да ви дам някакви адреси и явки. Правилно ли ви разбирам? Уверявам ви обаче, че с нищичко не мога да ви зарадвам. Още от ранно детство моят живот е история за бягството ми от хората, а в подобен контекст за останалите трябва да говорим само в категории, разбирате ли?
— Естествено — рече той и си записа нещо на едно листче. — Не се съмнявам, че е така. Но вие си противоречите. Първо казвате, че сте стигнали до настоящото си положение заедно с останалите, а после — че бягате от хората.
— Но моля ви се — отговорих аз и с риск да загубя равновесие преметнах крак върху крак, — противоречието е само привидно. Колкото повече се опитвам да избягам от хората, толкова по-малко успявам. Между другото, разбрах причината съвсем наскоро. Вървя си покрай Исаакий24, поглеждам купола — нали знаете, нощ, студ, звезди… и изведнъж всичко ми става ясно.
— И каква е причината?
— Че ако се опитваш да избягаш от другите, без да искаш цял живот следваш техните лъкатушни пътища. Най-малко защото продължаваш да бягаш от тях. За да избягаш, трябва да си напълно сигурен не накъде бягаш, а откъде. Затова твоят затвор трябва непрекъснато да е пред очите ти.
— Да — каза Тимур Тимурович. — Да. Като си представя само колко разправии ще си имам с вас, лошо ми става.
Свих рамене и вдигнах очи към плаката над главата му. Все пак май не беше гениална метафора, а някакво медицинско помагало. Може би част от атлас по анатомия.
— Знаете ли — продължи Тимур Тимурович, — аз съм човек с опит. Тук през мен минават доста хора.
— О, не се съмнявам.
— Та вижте какво ще ви кажа. Интересува ме по-скоро формалната диагноза, а не вътрешната причина човек да изпадне от нормалната си социално-психологическа ниша. Както ми се струва, вашият случай е доста прозрачен. Вие просто не възприемате новото. Помните ли на колко сте години?
— Разбира се. На двайсет и шест.
— Ето, виждате ли? Вие сте тъкмо от поколението, програмирано да живее в една социално-културна парадигма, а озовало се в съвсем друга. Схващате ли за какво ви говоря?
— И още как.
— Следователно, налице е един сериозен вътрешен конфликт. Искам веднага да ви успокоя — не сте единственият, който се сблъсква с това. Лично аз имам същия проблем.
— Нима? — попитах леко подигравателно. — И как го решавате?
— За мен после — каза той, — нека първо се оправим с вас. Вече ви споменах, че понастоящем този подсъзнателен конфликт важи почти за всекиго. Искам да вникнете в естеството му. Разбирате ли, светът около нас се отразява в нашето съзнание и става обект на ума. И когато в реалния свят установените вече връзки се рушат, същото се случва и в психиката. Тогава в затвореното пространство на вашето „Аз“ се освобождава чудовищно количество психическа енергия. Осъществява се нещо като малък атомен взрив. Но важното е по кой канал ще се насочи енергията след взрива.
Разговорът започваше да става интересен.
— Може ли да попитам, какви биват тези канали?
— Най-общо казано, те са два. Психическата енергия може да се движи един вид навън, към външния свят, да се насочва към такива обекти като например… коженото яке, луксозната кола и така нататък. Мнозина ваши връстници… Сетих се за фон Ернен и трепнах.
— Разбрах. Недейте продължава.
— Много добре. А във втория случай енергията по една или друга причина остава вътре. Това е най-неблагоприятният развой на нещата. Представете си някой бик, заключен в музейна зала…
— Чудесен образ.
— Благодаря. И тъй, залата с нейните крехки и може би прекрасни експонати е тъкмо вашата личност, вашият вътрешен свят. А бикът, препуснал из нея, е освободилата се психическа енергия, която вие не сте способен да озаптите. Това е причината да сте тук.
Той е безспорно умен, помислих си аз. Но е такъв мръсник.
— Нещо повече — продължи Тимур Тимурович. — Много мислих, защо едни хора успяват да започнат нов живот — нека условно ги наречем „новите руснаци“25, макар че изразът не ми харесва особено…
— Изключително гаден е, наистина. Отгоре на всичко е и изопачен. Ако цитирате Чернишевски26, той, струва ми се, ги е наричал нови хора.
23
25
26