— Възможно е. Но въпреки всичко, въпросът все пак си остава: защо едни се ориентират към новото, а други продължават да нищят несъществуващите си вече отношения със сенките на един угаснал свят…
— Направо великолепно. Почти Балмонт27.
— Още веднъж благодаря. Според мен отговорът е много прост. Опасявам се дори да не ви се стори елементарен. Ще започна отдалеч. В живота на даден човек, страна, култура и прочее непрекъснато настъпват метаморфози. Понякога те са проточени във времето и не се забелязват, понякога добиват много ясни очертания — като сега. И тъкмо отношението към въпросните метаморфози определя дълбинната разлика между културите. Например Китай, по който вие сте луд…
— Защо мислите така? — попитах и усетих как ръцете ми, здраво стегнати от ръкавите отзад на гърба, се стисват в юмруци.
— Ами ето го вашето дело — Тимур Тимурович вдигна от бюрото най-дебелата папка. — Тъкмо го прелиствах.
Той хвърли папката обратно.
— Да, Китай. Ако си спомняте, цялото им светоусещане почива върху постулата, че светът деградира, като се движи от един златен век към някакъв мрак и безвремие. За тях абсолютният еталон е останал в миналото и всяко ново нещо е зло, защото все повече ни отдалечава от еталона.
— Извинете — казах, — това е присъщо на човешката култура изобщо. Присъства дори в езика. Да речем, в английския. Ние, например, сме descendants of the past28. А споменатата дума означава движение надолу, не подем. Тоест, не сме ascedants29.
— Възможно е — съгласи се Тимур Тимурович. — От чуждите езици знам само латински. Но важното в случая е друго. Когато дадена личност е носител на подобен тип съзнание, тя започва да възприема детството си като някакъв изгубен рай. Вземете примерно Набоков30. Тази негова безкрайна рефлексия по повод първите години от живота му е класически пример за това, за което говоря. А класически пример за оздравяване, за преориентиране на съзнанието му към реалния свят, е онази контрасублимация, която той майсторски е осъществил, трансформирайки носталгията си по непостижимия и може би никога не съществувал рай в простичка, земна и малко грешна страст към едно девойче. Макар от първия…
— Извинете, вие за кой Набоков говорите? — прекъснах го аз. — За лидера на конституционните демократи ли?
Тимур Тимурович се усмихна пресилено снизходително:
— Не, за сина му.
— За Вовка от улица „Тенишевская“ ли? Ама и него ли сте прибрали? Та той е в Крим! И какви са тия девойчета? Какви ги дрънкате?
— Добре, добре. В Крим е. В Крим е. Говорехме не за Крим, а за Китай. И ставаше дума, че за класическата китайска душевност всяко движение напред означава деградация. А има друг път. По него през цялата си история върви Европа, каквито и да ми ги говорите относно езика. Пътят, по който вече толкова години се опитва да поеме Русия, отново и отново сключвайки нещастния си алхимически брак със Запада.
— Изключително.
— Благодаря. При него идеалът не е нещо, останало в миналото. Той ще се появи евентуално в бъдещето. И това тутакси изпълва съществуванието със смисъл. Разбирате ли? Ето я идеята за развитието, за прогреса, за движението от по-малко съвършеното към по-съвършеното. Същото става и на нивото на отделната личност, дори ако индивидуалният прогрес приема съвсем незначителни форми, каквито са, да речем, ремонтът на жилището или смяната на една кола с друга. Така човек може да продължава да живее и занапред. А вие не искате да платите за това „занапред“. Споменатият метафоричен бик препуска из вашата душа и гази всичко по пътя си, тъкмо защото не сте готов да приемете реалността. Вие не искате да пуснете бика на свобода. Презирате позите, които времето ни налага да заемем. И тъкмо тук се крие причината за вашата трагедия.
— Всичко, което казвате, безспорно е интересно, но е твърде засукано — хвърлих бегъл поглед към военния до стената. — Пък и ръцете ми отекоха. А колкото до прогреса, мога сбито да ви обясня какво всъщност представлява той.
— Ако обичате.
— Много е просто. Ако трябва да формулирам тезата ви накратко, ще излезе, че дадени хора се нагаждат към промените по-бързо, отколкото други и толкова. Но питали ли сте се някога защо изобщо настават подобни промени?
Тимур Тимурович сви рамене.
— Тогава аз ще ви кажа. Предполагам, няма да ми възразите, че колкото по-хитър и безскрупулен е човек, толкова по-лесно живее?
— Добре.
— Той живее по-лесно, тъкмо защото по-бързо се нагажда към промените.
— Да речем, че е така.
— Та, значи, съществува едно ниво на безскрупулна хитрост, уважаеми господине, благодарение на която човек долавя настъпването на промените много отрано и успява да се нагоди към тях доста по-бързо от всички останали. Нещо повече — най-отявлените негодници се нагаждат най-отрано.
28
Игра на думи:
30